Translate

четвъртък, 11 април 2013 г.

Етюд с книги - част 3



 Иии... нека да продължим историята, която никой не следи, само заради удоволствието от графоманията.
И да поздравим новия съмишленик на малкото ми братство/сестринство от последователи. Надявам се да ти е приятно тук!
Та, историята...


Апартаментът ми се намираше на втория етаж на посивяла стара кооперация в Южен, затиснат отвсякъде с други сгради, така че слънцето не се показваше ни зиме, ни лете. Това не ме притесняваше сега, в средата на март, когато бях затънал до уши в учене и работа и и без това не се задържах много-много там.
Затръшнах вратата и се отправих директно в спалнята си, все още стиснал книгата. Чувствах я като живо същество. Притисната в мен, пулсираща. Туп-туп-туп. Ако не бях толкова нетърпелив да я разгърна сигурно щях да се уплаша.
- Ей, бабката от горе пак идва за таксите.
Туп-туп-туп. Пет крачки до усамотението. Туп-туп-туп. Три.
 - Токът се плащал до 15-то число. Росене! Росене!
Не обърнах внимание на залелият ме поток псувни. Мартин можеше да почака. Знаехме се отдавна – още от средното училище. Бяхме съквартиранти от повече от година – достатъчно време, за да свикна с навика му да води мацки без да ми каже, а той да не пита защо никога не ме е виждал с момиче.
Затворих вратата на спалнята си и се метнах върху леглото. Сложих внимателно книгата пред себе си и за миг само я гледах. Нежно прокарах ръка по захабената й повърхност. Някога червената корица сега беше избеляла до размито розово. Едва можех да разчета вдълбаните в нея заглавие и автор. Съвсем невзрачна наглед, почти незабележима сред лъскавите пъстри романи. И все пак, когато я докоснах, пръстите ми затрепериха. Внимателно я разгърнах.
Венсан Авиар
И Надежда умира последна

Пожълтелите страници с остри ръбове се впиха в дланите ми, стиснали ръбовете на книгата. Сърцето ми препускаше. Устата ми пресъхна.

Лятната нощ на 25 август лепнеше от горещина и пот. Крачех по улиците на адската пещ, в която се бе превърнал Пловдив и се мъчех да си спомня в кой момент си навлякох гнева на боговете.
Докато се замъкна до 3-те кьошета ме спряха поне осем пъти. Заговаряха ме с жадни очи и гладни усмивки, ръцете им ме сграбчваха за лакътя и не ме пускаха докато не получат надраскания ми върху салфетка, бележник или копие от романа ми автограф.
Можех ли да им се доверя? Можех ли да сложа живота си в краката им и да ги моля за помощ? Горещият вятър ме накара да потреперя.
- Прочетете я и ме спасете.
Озадачени усмивки и завъртане на очи.
Свърнах по стръмната уличка и влязох в същата кръчма, която беляза участта ми. И също като в онази съдбовна вечер преди две години, същата жена стоеше на бара. Начервените й устни, обхванали сламката, щяха да са причина за много мокри сънища тази вечер. Аз щях да прекарам нощта буден пред клавиатурата на компютъра, опитвайки се да намеря себе си. Отново. Да гледам забравената от Владо тениска, останала преметната върху стола, както я бе оставил преди два месеца. Отново.
Седнах до Надежда и тя бавно се извърна.

Червената светлина на крушките се отрази в плашещо белите й зъби.

Една ръка се стовари върху рамото ми и аз подскочих.


Няма коментари: