Translate

събота, 27 юли 2013 г.

The Girl You Left Behind - Jojo Moyes

Бях планувала да ревюирам Момичето, което бях много по-рано, но не се получи. Нито прочитът й, нито думите за нея са нещо, което е лесно. И не, не поради тематиката й, макар че би било удобно да припиша на нея причината.
Първата част от романа на Джоджо Мойс започва с историята на военновременна провинциална Франция през 1916 г., където Софи Льофевър вътри семейния хотел заедно със сестра си. Съпрузите им са изпратени на фронта и двете са принудени да се справят с постоянния страх от германските окупатори, оскъдните дажби и офицерите, хранещи се в хотела им. Портретът на Софи, нарисуван от съпруга й Едуар привлича вниманието на новия германски комендант, което пък го привлича и към самата нея. Това само по себе си няма как да не доведе до неприятности. И когато Софи научава, че Едуар е пленен, тя е готова на всичко, за да го спаси. Дори да сключи сделка с коменданта...
Англия, 2006 г.Тридесетгодишната Лив Холстън се опитва да преодолее болката от преждевременната смърт на съпруга си. Сили да продължава да живее й вдъхва портретът, който той й подарява за сватбата им. Случайната среща с Пол Макафърти й връща радостта от живота. Но съдбата ги поставя в противоположните страни на съдебен спор, целящ да върне любимата й картина на първоначалните й собственици...

Резюмето покрива случващото се много точно. Книгата условно може да се раздели на две - историята на Софи и историята на Лив, плюс-минус тук-таме вмъкнати придатки от тази на Софи. Няма да ви лъжа, историята на Софи за мен беше много по-въздействаща и не защото е по-драматична. Докато четях, си припомних за Бараяр и Пергаментът.
И двете книги нямат нищо общо с Момичето, което бях, разбира се, нито по съдържание, нито по жанр. Но атмосферата, атмосферата! Отчаянието, безсмислието, стремежът да се открие малко човечност в едно безумие, загубило всякакъв смисъл. Както и да е.
На фона на Софи, Лив просто бледнее и е обречена да си остане една мрънкаща коза /съжалявам, но в един момент дразнещия фактор при нея е прекалено висок/, да не говорим, че е доста еднопластов персонаж. Единственото, което спасява нейната част от историята, е любовната нишка с Пол.
Описанията на живота на Софи бяха прекрасни, въздействащи и най-важното, достоверни. Стилът на Джоджо Мойс е лек, ненатрапчив и въпреки това, въздействащ. Ако имате някакви опасения, защото не си падате по истории с войни, е, това си е ваша работа, но ще пропуснете. Няма да съжалявате, ако прочетете Момичето, което бях. И все пак... и все пак ми се иска авторката да не беше озахарявала част от историята /няма да казвам коя, вие сами ще си прочетете/.
Тук и ще вмъкна разочарованието си от българската корица.
Не че е лоша. Не че чуждите са по-добри. Но просто опитът на пресъздадат портрета на Софи се е провалил главоломно и всеки, прочел книгата може да го разбере. Можехте да се постараете повече, графични дизайнери, редактори на корица и т.н. отговорници.
Вторият роман на Джоджо Мойс нямаше така засилена рекламна кампания и не знам до колко читатели е стигнал. Надявам се до повече.

четвъртък, 11 юли 2013 г.

Adrien English Mysteries - Josh Lanyon

Искаше ми се следващата книга, която ревюирам да бъде хетероцентриран роман, но все още не съм свършила настоящия такъв и не ми се струва редно да пиша за него преди да съм отгърнала последната страница.
Ениуей.
Дами и господа /всъщност, има ли тук господа?/ това е прословутият пост. Онзи, който си обещавам, а така и не исках да създам. Тайната най-накрая ще се разкрие.
Adrien English Mysteries е емблематична поредица за не един читател на GLBT литература. Мисля, че не е нужно да споменавам, че аз съм един от тях. Нямам намерение да разказвам сюжетите на всеки от петте романа поотделно. Публикацията ще стане прекалено дълга, а мисля че никому не е нужно. По същество книгите не са замислени и написани като любовни романи - те са си класически кримки за аматьора частен детектив, писателят на кримки и собственик на крими книжарница Ейдриан Инглиш и склонността му да си търси белята. Или, както убедена съм, би възкликнал той - бедата сама да го намира. Гениалното решение на Джош Лениън да не оставя любовния живот на героя си извън полезрението на читателите е това, което печели любовта и предаността им.

“He was probably selfish in the sack. Probably selfish and greedy and...unsophisticated. And hung like a horse.” /Josh Lanyon, Fatal Shadows/

Fatal Shadows /първа книга/ е първия публикуван роман на Джош и първия роман, който ме накара да възкликна вътрешно "Ето този автор може да пише." Чрез убийството на негов служител и приятел, Ейдриан се запознава с детектив Джейк Риордан /прикрит гей/, забърква се в разследването и останалото е история. История, която продължава още четири книги за радост и отчаяние на бедните читатели, свикнали влюбените да се събират в края на книгата. Не. Няма да получите лесни отговори.
В книга първа не се разменя дори и една-единствена целувка, какво остава за други пикантерии. Но заровете вече са хвърлени, напрежението расте и ти просто не можеш, не можеш да се изтръгнеш от света на Ейдриан. Типично за кримките от старата школа /самият автор признава, ако не се лъжа, че е повлиян от Чандлър/, действието е в първо лице - гласът на Ейдриан ни води напред.

“...Jake, a homosexual cop buried so deep in the closet he didn't know where to look for himself.” /Josh Lanyon, A Dangerous Thing/

Книга втора /A Dangerous Thing/ е повратна точка - тук Джейк и Ейдриан изживяват повече време заедно, успяваме да опознаем Джейк малко по-добре и без да се усетим, също като Ейдриан, започваме да се влюбваме в него. Двамата поставят основите на връзка, която ще продължи с години и ще държи в напрежение, отчаяние и екстаз хиляди /а смея ли да кажа милиони/ читатели по цял свят. Още тук си проличава майсторството на Джош Лениън, по мое мнение рядко срещано при други автори на любовни романи - умението му да покаже на читателя чувствата на Джейк /герой, когото виждаме единствено през очите и думите на Ейдриан/ чрез малки жестове. И без да се усетим, почти несъзнателно, въпреки недостатъците и грешките му, въпреки че понякога ни се иска да му хвърлим един бой, ние /тоест аз, нали/ заобичваме Джейк. Е, някои го мразят, но не и аз.

“He was right. I knew the score. He’d never pretended it was other than it was--whatever the hell that was. 
I’d never kidded myself there was any chance for us. Well, not often anyway.
I guess my mistake had been in believing he was too smart and too honest not to eventually realize…
Not his feelings for me--because I didn’t think what he felt for me was that significant--but his own true nature. How could he deny what he was? How could he choose to live such a profound and cancerous deception?” /Josh Lanyon, The Hell You Say/



The Hell You Say е забележимо по-мрачна от първите две  и то не защото криминалната история е свързана със сатанизма. Авторът съвсем целенасочено е търсил ефекта от това и определено постига желания ефект. Напрежението между Ейдриан и Джейк расте този път с отрицателен знак, пукнатините в колебливите им отношения стават все по-големи, докато накрая всичко не се пръсва на парчета. Тук идва и втория повратен момент във връзката им. Кримката е интересна сама по себе си, но на този етап това, което те дърпа напред, е емоционалния заряд и желанието да видиш има ли изход за двамата герои. И дали изходът е щастлив.
“I thought again how odd it was to be on formal terms with someone you had once permitted to lick your ears.” /Josh Lanyon, Death of a Pirate King/

Книга четвърта Death of a Pirate King посреща Ейдриан и Джейк разделени. Но няма да ви кажа нищо повече от това за отношенията им, защото те остават сложни, многопластови и най-вече сърцераздирателни за всеки читател, вече дал сърцето си на поредицата. Тук Ейдриан изживява сбъдването на една своя мечта, но и голяма емоционална болка, разминава се на крачка от смъртта /този път, за разлика от други, крачката е съвсем мъничка/ и разбира, че животът, който му предстои съвсем няма да е този, който си е представял. Трябва отново да изкажа възхищението си към Джош Лениън. Тук авторът е преплел криминалната с любовната история и развръзката е драматична, а герои и читатели разбират, че няма лесни отговори и всичко има своята цена. Дори сбъднатите молитви.


“People loved you in the way they knew how - and often it was not the way you knew. Or needed.” /Josh Lanyon, The Dark Tide/

The Dark Tide затваря кръга в отношенията между Ейдриан и Джейк. Крими елементът за първи път е cold case, което оставя възможност на автора да напълни душата на читателя и да съсредоточи вниманието си върху отношенията между двамата мъже. Този път Джейк е този, който иска възобновяване на връзката помежду им и може би за първи път си позволява да се разкрие малко повече. Няма лесни отговори и не можеш да откриеш пряк път до нещата, които си струват. Финалът не разочарова и макар да ти се иска да се порадваш, че най-накрая са заедно, знаеш че от книгата ти остават броени страници, че повече няма да ги видиш, че ще живеят във въображението ти, застинали в този миг на щастие.


Може би цялата тази продължителна любовна история ви звучи прекалено тежко и тегаво. Не е така. Вярно, историята си има своите трудни моменти, но сухото чувство за хумор на Ейдриан и Джейк, както и на другите второстепенни герои няма да ви оставят да унивате. Езикът на автора е напълно слят с този на героя - самоиронията се прелива в поетичност, типична само за Ейдриан.
Плаша се от тези книги. Не защото са толкова невероятно гениални. Едва ли. Сигурна съм, че и те имат свои недостатъци. Плаша се колко дълбоко емоционално се обвързах с тях докато ги четях. До степен, че признавам, не посмях да ги препрочета преди да напиша това ревю. Простете ми. Сърцето ми може да издържи само толкова.
Нямам достатъчно думи, за да похваля и препоръчам тази поредица и нейния автор. И преди съм ревюирала книги на Джош - той не подвежда читателите. Но тази поредица... просто я прочетете.

“I thought of the words of the Renaissance philosopher Michel de Montaigne. "If you press me to say why I loved him, I can say no more than because he was he, and I was I.” /Josh Lanyon, The Dark Tide/