Translate

вторник, 24 декември 2013 г.

Училище за вкусове и аромати - Ерика Бауърмайстър

Доста се забавих с тази публикация, изчаквайки почти последния възможен момент. Истината е, че не исках да пиша ревю преди да я завърша, макар предварително да знаех какво имам да кажа за Училище за вкусове и аромати на Ерика Бауърмайстър.
Но сега, когато накълцах над един килограм праз, нарязах маруля и пресен лук, навих тиквеника, ухаещ на канела и извадих от фурната печената тиква, пълнена с канелени ябълки, мандарини, орехи и портокалови корички, когато пръстите ми още пазят упойващия мирис на всички вкусове и подправки, сега е най-подходящият момент за тази книга.

Осем души с различни съдби и различни възрасти попадат по различен начин в кулинарния курс, провеждан в ресторанта на Лилиан. Осем индивидуалности, свързани от любовта към храната и спомените, които им носи. Домакинята Клер, тийнейджърката Клои, красавицата Антония, възрастната двойка Карл и Хелън, вдовецът Том, заплененият от вкусове и аромати Иън, губещата паметта си Изабел - всеки със своята история и спомени, всеки носещ радостите и болките от живота, пресъздадени и претопени в храната, която се учат да приготвят. И която ги прави отново цялостни. А и самата Лилиан. Жената, която успява като дете да събуди майка си от летаргията с помощта на няколко простички ястия.
Досега не съм се сблъсквала с подобна книга. Чувствена, без да разголва и сантиметър плът от героите си, оптимистична, без да се старае, малка, а в същото време успява да каже много неща. Но най-вече вкусна. Ужасно вкусна. Описанията на най-обикновени процеси като редене на бишкоти за тирамису или приготвяне на паста може да се превърнат в чувствено изживяване. Ще поискате да влезете в книгата и да се учите от Лилиан. 
"Шоколадът издаде стържещ звук, когато докосна финия раздел на рендето, посипа се на меки облаци върху плота, излъчвайки уханието на прашни задни стаи, пълни със сладко-горчив шоколад и стари любовни писма, с дъна на стари бюра и последните есенни листа, с бадеми, канела и захар."
Ерика Бауърмайстър би могла да пише поезия. Всяко описание те отнася в различна посока, към ново изживяване, нов спомен, нова емоция.
Мисля си, че не познаваме чувственото удоволствие от истински добрата храна. Просто не отделяме нужното внимание. А трябва. Вчера, от много време насам, мирисът на къри ме накара спонтанно да се почувствам щастлива. Ей така, без особена причина. Какво ли би станало, ако вкусех едно от ястията на Лилиън.
В момента чувствам на езика си вкуса на соса за утрешните пържоли, толкова реален, сякаш преди миг съм гребнала малко от дъното на тигана. А само преди час бях опиянена от мириса на канелата по пръстите ми.
И след всичко това, мисля че е време да се оттегля от компютърния екран и да седна на масата. Вярно, ще гледаме друг екран - телевизионния, но все пак семейството ще бъде събрано. Бъдни вечер е. Пожелавам ви весели празници, много здраве, хубави книги и щастливи мигове!


четвъртък, 12 декември 2013 г.

Персийското момче - Мери Рено

Знаех, че ги има. LGBT книги на български имам предвид. Съвсем съзнателно търсих и ги открих. На български са издадени Стаята на Джовани, Смърт във Венеция, Греховете на града. Разбира се, да не забравяме великолепния Хал Дънкан. Сигурно има и други.
Но да открия Мери Рено беше изненада. И подарък. Неочакван подарък, което ме кара да вярвам, че може да има съвпадение, може да има и случайност, но някои неща няма как да не са съдба.
Много книги са се писали за Александър Македонски и много противоречия кръжат като лешояди около историческата му личност. Предполагам, че ще продължат да правят същото - писателите пишат, а историците си противоречат. Но Персийското момче, макар лежаща изключително на исторически факти и летописи от миналото, не е тук да ни разказва скучен урок по история. Не е тук даже за да ни даде подробно животоописание на един велик мъж.
Персийското момче е хроника. И биография. И изповед. Но най-вече история на една любов.
Не, не е любовен роман. Нищо толкова обикновено. Нищо толкова простичко, подредено и завързано с панделка.
Багоас - млад персийски евнух, прочут с красотата си, става любимец на Дарий. След битката при Галгамела и убийството на владетеля, Багоас попада в лагера на Александър Македонски и става неговото "персийко момче"... Походът на Александър - това е път, осеян с победи и поражения, героизъм и коварство. И една голяма любов...
Персийското момче е втора част от трилогия, описваща живота на Александър от младостта му, до последиците от смъртта му за огромната империя, в която е превърнал света. Няма да изненадам никого, когато кажа, че на български е преведена единствено тази втора част. Обикновено бих негодувала. Но съм благодарна и на това. Историята може да се започне и от тази втора част.
Персийското момче е разказът на Багоас. Разказ, започващ от неговата десетгодишна възраст, когато детството му свършва с убийството на баща му и изчезването и/или убийството на остатъка от семейството му. Разказ за живота му като евнух с господари добри, безразлични, алчни, господари сводници и господари владетели. Принуден да бяга, принуден да се спасява, принуден да оцелява, той не може да си позволи или да си въобрази любов. Докато съдбата /или боговете/ го пращат при Александър.
В негово лице намира не само владетел, достоен да бъде следван, но и човек, заслужаващ да бъде обичан заради това, което е. И ако трябва да го дели /а трябва, да си припомним Хефестион/, то това не накърнява по никакъв начин любовта, която изпитват един към друг.
Предполагам, някои ще възразят, че образът на Александър е силно идеализиран. Във всички други случаи идеализираните герои са силно дразнещи и неприятни същества. Но не и тук. Не и за мен. Това е разказът на Багоас /разказ в първо лице, ако трябва да съм изрядно точна/, а той гледа с очите на влюбения. Не е спестил истината, разбира се - Александър определено не е бил безгрешен. Но във всяка дума, във всеки жест, тази любов е толкова очевидна, че сърцето ти се свива. Моето, това. До голяма степен тази любов граничи с обожание и преклонение към една изключителна личност. Но в края на деня, когато падне нощта и Александър владетеля отстъпи на Александър човека, е прекрасно да се види /тоест, прочете/ как Багоас го чака, за да му даде радост или утеха.
Романът е публикуван за първи път през 1972 г. и не може и не бива да се очаква от него еротична експлицитност, каквато има в сегашните романи от GLBT жанра. Повечето е оставено на въображението, но понеже сме чада на една съвременна епоха в пъти по-разкрепостена и в пъти по-залята от информация - въображението ни е предостатъчно богато и се справя достойно със задачата.
Ако не сте проспали уроците по история или пък  сте гледали забележително изрусеният Колин Фарел, знаете как ще свърши тази книга. Ще си призная един грях - обичам щастливият финал и рядко ми се случва да не съжалявам, ако такъв няма. Тук бях подготвена да не го очаквам и колкото и да кървеше сърцето ми, устоях.
Мога само да съжалявам, че Персийското момче е единствената преведена на български книга на Мери Рено. Отдавна й се канех на тази авторка и се радвам, че започнах с този роман. Не знам дали ще имам сили да започна отначало трилогията за Александър. Но ще намеря време да прочета знаковата й творба - The Charioteer.
Горещо препоръчвам и настоятелно моля издателствата да си оперират двата диоптъра късогледство.

вторник, 19 ноември 2013 г.

Fall Hard - J. L. Merrow

Какво може да стане, ако си харесваш книга според корицата? Да не се лъжем, корицата има своето значение. Нямаше начин да не обърна внимание на този роман, да не прочета анотацията, да не разгърна страниците. А между тях ме чакаше историята:
Преди около година британският докторант / а може би беше професор?/ Пол Ансел претърпява инцидент - с любовника си  Свен падат в исландски водопад. Пол губи любовника и паметта си от цялата година. Сега, връщайки се отново в Исландия, той се опитва да продължи изследването си за викингския герой Егил Скалагримсон и да се върне към нормалния си живот.
Но това се оказва по-трудно, отколкото се предполагал. Колежката му Магс се отнася с него като с крехък порцелан. Студентът Алекс му задава странни и неудобни въпроси. А Виго - пилот на моторница за превоз на туристи, с тяло на съвременен викинг и татуировки, които запленяват Пол, като че ли му е бил нещо повече от просто приятел.
А когато фрагменти от паметта на Пол започват да изплуват, той не е сигурен на кого да вярва и дали не е по-добре да забрави всичко...
Още откакто прочетох романа на Джош  с главен герой с амнезия, намирам за предизвикателно, когато автор захване подобна изтъркана иначе фабула и я превърне в интересно четиво. J. L. Merrow хем успява, хем не съвсем.
Действието се развива в Исландия, един плюс на авторката. Едно от нещата, които ме привлякоха към Fall Hard беше именно нетрадиционният сетинг. Описанията разкриват едно място, което рядко виждаме във филми или книги - гейзерите, вулканичните брегове, водопадите на Исландия. Настроението на книгата напомня на психологически трилър, пълно е със скрито напрежение и всеки момент очакваш неприятна изненада зад ъгъла.
Повествованието се води в първо лице от Пол, ненадежден разказвач, защото знае толкова, колкото и читателя /а понякога и по-малко/. Главната движеща сила е желанието му да разбере какво се крие зад недомлъвките и недоизказаните думи на познатите и приятелите му, да сглоби пъзела от липсващи спомени. За съжаление, околните не са много отзивчиви - защото ако бяха, романът щеше да е къде-къде по-кратък. 
Виго е душичка. Добре, може би трябва да бъда по-подробна. Висок, едър, русокос съвременен викинг с викингски татуировки и сърце от памук /и с брада!/. Чувствата му към Пол са повече от очевидни за читателя /а пък Пол само подозира, слепецът/ и те оставя да се чудиш какво се е случило между тях преди година. Недомислицата от страна на автора/ката е, че не дава достатъчно основание за нежеланието му да разкаже за това на Пол. Впрочем, на корицата  е Виго.
J. L. Merrow отделя солидна част от повествованието на викингските саги и историята на Егил Скалагримсон, използвайки я като паралел за любовния триъгълник Пол-Виго-Свен. Интересен, но според мен не съвсем удачен метод, най-малкото защото се крепи на вманиачената лудост само на един от героите. 
Трябва да призная, че в началото на книгата имаше момент, в който описанията на викингски саги ми дойдоха в повече и за малко да оставя книгата, но преодолях елегантно препятствието и оттам нататък желанието да разбера какво, да му се не види, е станало преди година в живота на Пол, ме водеше напред.
Разбира се, понеже това съм аз, разглезена от толкова Джош Лениън, няма как да не желая една по-стегната история, с повече междуличностно напрежение. Но и така книгата е хубава и заслужава да я прочетете. Дори само заради Виго.

вторник, 29 октомври 2013 г.

Препрочетено: Сърце на жена - Лори Фостър

Напоследък нямам почти никакво желание да захващам нови книги. Е, може и да имам от снощи. Винаги в такива случаи се обръщам към нещо познато, но отчасти забравено. Нещо, което съм запомнила с хубаво и което гарантирано ще ми върне настроението за четене. Поради тази причина разкривам нова рубрика Препрочетено. В нея ще коментирам стари  неактуални издания от нашия пазар.
От гърба на корицата: Джо Уинстън има установен ред с жените - той съществува, те припадат. С изпепеляващия си поглед и очарованието на неустоим мачо стил, Джо може да има всяка жена.
С изключение на една, която той наистина иска до полуда. Луна, малката магьосница, жената, която също тайно го желае, но не може да си позволи просто да преспи с него. Тя иска много повече.
И тогава се появяват две деца - изоставени сирачета, нейни роднини, за които Луна трябва да се погрижи. Попаднала изведнъж в злокобния водовъртеж на заплахи и смърт, на измама и подлост, тя отчаяно се нуждае от помощ. И се обляга на могъщото рамо на Джо. Мъжът, който трябва да промени себе си - мисленето и привичките си, за да грабне не просто жената, а нейното жадно за обич сърце...
Така написано, резюмето изглежда странно на пръв поглед и може да хвърли в смут объркания читател. Драма ли да очаква? Или може би някакъв ърбън фентъзи елемент? Не. Това си е чисто и просто мейнстрийм любовен роман.
Сърце на жена е като захарен памук. Сладък, бързо върви и не ти става тежко от него. Точно олицетворение на Розова захар. Джо Уинстън е голям, силен мечок с меко сърце, който само си мисли, че не иска да се обвързва.  Луна Кларк е волна душа, не искаща просто свалка за една нощ, още повече когато има отговорности в рамките на двамата си малки братовчеди, които си нямат никого. Дечурлигата са сладури и всяка сцена с тях е истинско забавление. Действието е от типа семейна комедия с щипка интрига от миналото на Джо и странната враждебност на малкото градче.
Хуморът е на ниво, диалозите са живи и действието върви бързо напред. Всички, дори второстепенните и епизодичните герои има с какво да допринесат в това отношение и ще се забавлявате искрено.
И стигаме до Кусурът. Който не е свързан с историята, героите или способността на авторката да разказва увлекателно. Не, чисто и просто е свързан с криворазбраното пуританство от българска страна - цяла секс сцена по-малко. Говорим за няколко страници подробни описания, безпощадно изрязани като нещо срамно. Нямаше да го хвана, ако не ми беше попаднала книгата в оригинал, а на фона на сегашната еротична вълна изглежда смешно и жалко. Спрях да сравнявам след това, за да не си докарам нерви.
Лори Фостър е една от онези авторки с много поредици и много взаимовръзки между героите. Сърце на жена бележи началото на поредицата Visitation и същевременно е част от поредицата Winston Brothers and Cousins. Фактът, че това е единствената досега издадена книга на авторката у нас за девет години, не ни оставя голям шанс да видим друг неин роман. Което е жалко, защото ще бъде вървежна. Чете ли някое издателство?

понеделник, 14 октомври 2013 г.

Пет неща, които ми оправят настроението

Не вярвам в черните котки и лошия късмет. Не видях никоя да ми пресича пътя след края на работния ден. Не избягвам стълбите, разтварям чадъра си на закрито, не се стряскам от счупено или пукнато огледало. /От друга страна чукам по дървена повърхност и си подръпвам ухото. Просто за всеки случай./ По принцип не вярвам в каръците. Днес обаче сякаш ми бяха ампутирали здравия разум и извърших три поредни глупости без всякаква причина.
Поне външна и съзнателна. Дано Висша сила да управлява днешния ден, защото аз вдигам ръце.
Настроението ми и без това не беше цветущо дни наред. Една от причините е, че в китния ми роден Пловдив няма книгите на Стефани Пъркинс! /Споделих за възторга си от издаването на първата тук. Да, схващам иронията./ И няма нито една. Нито една мижава книжчица, която да стопли блогърското ми сърце.
Днешните лудости само целят да докажат, че злото наистина не идва само, не трябва да предизвикваш съдбата, нужно е да чукаш на дърво, да внимаваш какво си пожелаваш и много, ама много да се оглеждаш за черни котки. Не, без котките, толкова са сладки.
Спешната нужда от позитивизъм роди идеята ми за тази класация и нещата, които помагат да преодолееш един такъв ден. В момента чукам на дърво, защото денят не е свършил. Но да преминем по същество:
1. Хубава книга.
Какво по-добро средство за разведряване от подходящата книга. Препоръчвам някоя комедия. Jennifer Crusie е много подходяща за целта.
2. Глезене.
Дали ще си направите чаша хубаво кафе или чай, или нещо по-силно, използвайте най-хубавия си сервиз, пазен само за специални поводи. Повярвайте, това е специален повод.
3. Създайте нещо със собствените си ръце.
Ще ангажирате вниманието си, ще се отдадете на нещо приятно. В моя случай, този прасковен кекс свърши работа.

4. Шоколад.
Наистина, има ли нужда да обяснявам?
5. Прегърнете обичан от вас човек.
Може да споделите с него шоколада. Или пък не...




четвъртък, 12 септември 2013 г.

Отново се потвръждава теорията ми за великите умове или как отново съм предвестник на хубава книга


Как прекарахте почивката си? Аз я прекарах в страната на сиренето, стилните мъже и пестото. Бедна откъм прочетени книги, но богата откъм незабравими гледки. И прибирайки се, ме очаква приятна изненада на родна почва.
Помните ли тази моя публикация? За една книга, която се боях, че никога няма да види българския пазар, защото й липсва вампир/шейпшифтър/ловец на чудовища? Толкова се радвам, че някой все пак е стигнал до нея, че дори няма да изкрещя "Нали ви казах, че е страхотна!". Само ще си го помисля много самодоволно :)
Ето че Стефани Пъркинс и Целувка за Ана ще зарадват съвсем скоро читателите, още незапознати с нея. След броени дни, ако не се лъжа /не можах да намеря дата на издаване на страницата на Егмонт/.
Последните романи на издателството остават встрани от моето внимание, не знам как е при вас, но може би се дължи на факта, че съм попрехвърлила възрастта на целевата им аудитория.
Разбира се, това не ми попречи да погълна възторжено историята на Ана и Сейнт Клер преди... колко точно? Няма значение. Препоръчвам и на вас да сторите същото при първа възможност. Аз определено ще си доставя отново това удоволствие, този път на роден език.
Няма да пропусна да похваля дизайна на корицата. Сладурски, очарователен и напълно в духа на историята. Е, един дребен детайл е попроменен, но ще си затворя очите.
Остава ни само хукнем и да се сдобием с едно копие при първа възможност.

събота, 31 август 2013 г.

Seduces by a Pirate - Eloisa James

Не, не съм заспала зимен сън посред късно лято. Тук съм и чета. Е, не пиша, но това е друга история. И понеже ме хвана срам, реших последния ден от месец Август да бъде посветен на нещо малко, сладко и чаровно.
Най-накрая дойде ред на пиратите на Елоиза Джеймс.

Сър Грифин Бари изскочил през прозореца на спалнята си на седемнадесет години, след като първата му брачна нощ се развила повече от злополучно. Отишъл в най-близката кръчма, напил се и на сутринта се събудил сред екипажа на пиратски кораб. Години по-късно той е пират, от когото всички се страхуват, капитан на Летящата Попи /корабът, наречен на съпругата му, която си спомня бегло, но с добро чувство/.
Но какво се случва, когато един пират се прибира у дома при съпругата си и то след толкова години? А дали всъщност му е съпруга, след като не са консумирали брака? А какво се случва, когато вратата на дома му е отворена не от друг, а от...

Добрее, няма да издавам повече от сюжета. Историята е кратичка, спокойно можете да я прочетете за няколкото часа път до гръцкия плаж /стига да не шофирате вие/, така че ще оставя удоволствието да научите всички неочаквани и забавни детайли около двамата ни герои.
Грифин и Фийби са сладури от където и да ги погледнеш. Докато четях резюмето се опасявах, че това твърде много ще прилича на някоя от онези истории от края на 80-те години. Знаете ги, имаха твърде безвкусни корици с Фабио, героят беше типичният мучащ мачо, а героинята - пърхаща с мигли патка. Слава на Елоиза Джеймс, грешах.
Разбира се, Грифин няма как да е пълнокръвен пират ако му липсва мачовщината, но тя е чудесно балансирана от чувството му за хумор и историята между него и Фийби, когато е бил на седемнадесет. Фийби от друга страна не е слабохарактерна лигла, а отстоява своето пред него и искрите между тях започват да хвърчат от първия миг на подновеното им запознанство. Умна, упорита, състрадателна, без излишен свян, тя може и да не е типичен представител на историческата епоха, но това определено я прави по-интересна и близка на съвременната читателка.
Както казах, това е по-скоро повест, отколкото роман и ще трябва да преглътнете бързо развиващото се действие /и чувства между двамата герои/. Дали ще имате проблеми с това или не зависи доколко Грифин, Фийби и останалите второстепенни персонажи са ви влезли под кожата.
Като цяло, историята ще удовлетвори глада ви за романтика и свястно изградени герои, без да отнема много от времето, заделено за плуване в морето и спане под чадъра.

събота, 27 юли 2013 г.

The Girl You Left Behind - Jojo Moyes

Бях планувала да ревюирам Момичето, което бях много по-рано, но не се получи. Нито прочитът й, нито думите за нея са нещо, което е лесно. И не, не поради тематиката й, макар че би било удобно да припиша на нея причината.
Първата част от романа на Джоджо Мойс започва с историята на военновременна провинциална Франция през 1916 г., където Софи Льофевър вътри семейния хотел заедно със сестра си. Съпрузите им са изпратени на фронта и двете са принудени да се справят с постоянния страх от германските окупатори, оскъдните дажби и офицерите, хранещи се в хотела им. Портретът на Софи, нарисуван от съпруга й Едуар привлича вниманието на новия германски комендант, което пък го привлича и към самата нея. Това само по себе си няма как да не доведе до неприятности. И когато Софи научава, че Едуар е пленен, тя е готова на всичко, за да го спаси. Дори да сключи сделка с коменданта...
Англия, 2006 г.Тридесетгодишната Лив Холстън се опитва да преодолее болката от преждевременната смърт на съпруга си. Сили да продължава да живее й вдъхва портретът, който той й подарява за сватбата им. Случайната среща с Пол Макафърти й връща радостта от живота. Но съдбата ги поставя в противоположните страни на съдебен спор, целящ да върне любимата й картина на първоначалните й собственици...

Резюмето покрива случващото се много точно. Книгата условно може да се раздели на две - историята на Софи и историята на Лив, плюс-минус тук-таме вмъкнати придатки от тази на Софи. Няма да ви лъжа, историята на Софи за мен беше много по-въздействаща и не защото е по-драматична. Докато четях, си припомних за Бараяр и Пергаментът.
И двете книги нямат нищо общо с Момичето, което бях, разбира се, нито по съдържание, нито по жанр. Но атмосферата, атмосферата! Отчаянието, безсмислието, стремежът да се открие малко човечност в едно безумие, загубило всякакъв смисъл. Както и да е.
На фона на Софи, Лив просто бледнее и е обречена да си остане една мрънкаща коза /съжалявам, но в един момент дразнещия фактор при нея е прекалено висок/, да не говорим, че е доста еднопластов персонаж. Единственото, което спасява нейната част от историята, е любовната нишка с Пол.
Описанията на живота на Софи бяха прекрасни, въздействащи и най-важното, достоверни. Стилът на Джоджо Мойс е лек, ненатрапчив и въпреки това, въздействащ. Ако имате някакви опасения, защото не си падате по истории с войни, е, това си е ваша работа, но ще пропуснете. Няма да съжалявате, ако прочетете Момичето, което бях. И все пак... и все пак ми се иска авторката да не беше озахарявала част от историята /няма да казвам коя, вие сами ще си прочетете/.
Тук и ще вмъкна разочарованието си от българската корица.
Не че е лоша. Не че чуждите са по-добри. Но просто опитът на пресъздадат портрета на Софи се е провалил главоломно и всеки, прочел книгата може да го разбере. Можехте да се постараете повече, графични дизайнери, редактори на корица и т.н. отговорници.
Вторият роман на Джоджо Мойс нямаше така засилена рекламна кампания и не знам до колко читатели е стигнал. Надявам се до повече.

четвъртък, 11 юли 2013 г.

Adrien English Mysteries - Josh Lanyon

Искаше ми се следващата книга, която ревюирам да бъде хетероцентриран роман, но все още не съм свършила настоящия такъв и не ми се струва редно да пиша за него преди да съм отгърнала последната страница.
Ениуей.
Дами и господа /всъщност, има ли тук господа?/ това е прословутият пост. Онзи, който си обещавам, а така и не исках да създам. Тайната най-накрая ще се разкрие.
Adrien English Mysteries е емблематична поредица за не един читател на GLBT литература. Мисля, че не е нужно да споменавам, че аз съм един от тях. Нямам намерение да разказвам сюжетите на всеки от петте романа поотделно. Публикацията ще стане прекалено дълга, а мисля че никому не е нужно. По същество книгите не са замислени и написани като любовни романи - те са си класически кримки за аматьора частен детектив, писателят на кримки и собственик на крими книжарница Ейдриан Инглиш и склонността му да си търси белята. Или, както убедена съм, би възкликнал той - бедата сама да го намира. Гениалното решение на Джош Лениън да не оставя любовния живот на героя си извън полезрението на читателите е това, което печели любовта и предаността им.

“He was probably selfish in the sack. Probably selfish and greedy and...unsophisticated. And hung like a horse.” /Josh Lanyon, Fatal Shadows/

Fatal Shadows /първа книга/ е първия публикуван роман на Джош и първия роман, който ме накара да възкликна вътрешно "Ето този автор може да пише." Чрез убийството на негов служител и приятел, Ейдриан се запознава с детектив Джейк Риордан /прикрит гей/, забърква се в разследването и останалото е история. История, която продължава още четири книги за радост и отчаяние на бедните читатели, свикнали влюбените да се събират в края на книгата. Не. Няма да получите лесни отговори.
В книга първа не се разменя дори и една-единствена целувка, какво остава за други пикантерии. Но заровете вече са хвърлени, напрежението расте и ти просто не можеш, не можеш да се изтръгнеш от света на Ейдриан. Типично за кримките от старата школа /самият автор признава, ако не се лъжа, че е повлиян от Чандлър/, действието е в първо лице - гласът на Ейдриан ни води напред.

“...Jake, a homosexual cop buried so deep in the closet he didn't know where to look for himself.” /Josh Lanyon, A Dangerous Thing/

Книга втора /A Dangerous Thing/ е повратна точка - тук Джейк и Ейдриан изживяват повече време заедно, успяваме да опознаем Джейк малко по-добре и без да се усетим, също като Ейдриан, започваме да се влюбваме в него. Двамата поставят основите на връзка, която ще продължи с години и ще държи в напрежение, отчаяние и екстаз хиляди /а смея ли да кажа милиони/ читатели по цял свят. Още тук си проличава майсторството на Джош Лениън, по мое мнение рядко срещано при други автори на любовни романи - умението му да покаже на читателя чувствата на Джейк /герой, когото виждаме единствено през очите и думите на Ейдриан/ чрез малки жестове. И без да се усетим, почти несъзнателно, въпреки недостатъците и грешките му, въпреки че понякога ни се иска да му хвърлим един бой, ние /тоест аз, нали/ заобичваме Джейк. Е, някои го мразят, но не и аз.

“He was right. I knew the score. He’d never pretended it was other than it was--whatever the hell that was. 
I’d never kidded myself there was any chance for us. Well, not often anyway.
I guess my mistake had been in believing he was too smart and too honest not to eventually realize…
Not his feelings for me--because I didn’t think what he felt for me was that significant--but his own true nature. How could he deny what he was? How could he choose to live such a profound and cancerous deception?” /Josh Lanyon, The Hell You Say/



The Hell You Say е забележимо по-мрачна от първите две  и то не защото криминалната история е свързана със сатанизма. Авторът съвсем целенасочено е търсил ефекта от това и определено постига желания ефект. Напрежението между Ейдриан и Джейк расте този път с отрицателен знак, пукнатините в колебливите им отношения стават все по-големи, докато накрая всичко не се пръсва на парчета. Тук идва и втория повратен момент във връзката им. Кримката е интересна сама по себе си, но на този етап това, което те дърпа напред, е емоционалния заряд и желанието да видиш има ли изход за двамата герои. И дали изходът е щастлив.
“I thought again how odd it was to be on formal terms with someone you had once permitted to lick your ears.” /Josh Lanyon, Death of a Pirate King/

Книга четвърта Death of a Pirate King посреща Ейдриан и Джейк разделени. Но няма да ви кажа нищо повече от това за отношенията им, защото те остават сложни, многопластови и най-вече сърцераздирателни за всеки читател, вече дал сърцето си на поредицата. Тук Ейдриан изживява сбъдването на една своя мечта, но и голяма емоционална болка, разминава се на крачка от смъртта /този път, за разлика от други, крачката е съвсем мъничка/ и разбира, че животът, който му предстои съвсем няма да е този, който си е представял. Трябва отново да изкажа възхищението си към Джош Лениън. Тук авторът е преплел криминалната с любовната история и развръзката е драматична, а герои и читатели разбират, че няма лесни отговори и всичко има своята цена. Дори сбъднатите молитви.


“People loved you in the way they knew how - and often it was not the way you knew. Or needed.” /Josh Lanyon, The Dark Tide/

The Dark Tide затваря кръга в отношенията между Ейдриан и Джейк. Крими елементът за първи път е cold case, което оставя възможност на автора да напълни душата на читателя и да съсредоточи вниманието си върху отношенията между двамата мъже. Този път Джейк е този, който иска възобновяване на връзката помежду им и може би за първи път си позволява да се разкрие малко повече. Няма лесни отговори и не можеш да откриеш пряк път до нещата, които си струват. Финалът не разочарова и макар да ти се иска да се порадваш, че най-накрая са заедно, знаеш че от книгата ти остават броени страници, че повече няма да ги видиш, че ще живеят във въображението ти, застинали в този миг на щастие.


Може би цялата тази продължителна любовна история ви звучи прекалено тежко и тегаво. Не е така. Вярно, историята си има своите трудни моменти, но сухото чувство за хумор на Ейдриан и Джейк, както и на другите второстепенни герои няма да ви оставят да унивате. Езикът на автора е напълно слят с този на героя - самоиронията се прелива в поетичност, типична само за Ейдриан.
Плаша се от тези книги. Не защото са толкова невероятно гениални. Едва ли. Сигурна съм, че и те имат свои недостатъци. Плаша се колко дълбоко емоционално се обвързах с тях докато ги четях. До степен, че признавам, не посмях да ги препрочета преди да напиша това ревю. Простете ми. Сърцето ми може да издържи само толкова.
Нямам достатъчно думи, за да похваля и препоръчам тази поредица и нейния автор. И преди съм ревюирала книги на Джош - той не подвежда читателите. Но тази поредица... просто я прочетете.

“I thought of the words of the Renaissance philosopher Michel de Montaigne. "If you press me to say why I loved him, I can say no more than because he was he, and I was I.” /Josh Lanyon, The Dark Tide/

сряда, 12 юни 2013 г.

Sex, Lies and Celluloid - Chris Owen and Jodi Payne

Събирам вътрешни сили за един пост, който отлагам дълго време. Обещала съм си го, но трябва първо да направя едно повторно четене на въпросните творби, а емоционално не съм готова.
Както и да е.
Докато стана готова, този блог за любовни романи не може да бездейства. Sex, Lies and Celluloid на Крис Оуен и Джоди Пейн е на ред.
Частен детектив Шон Мълин е свикнал да шпионира. Когато съпругата на местен политик го наема да следи съпруга й заради подозренията си, че е таен наркоман, Шон не очаква кой знае какво от задачата. Разбира се, това е преди да види въпросния съпруг. Даниел Бринт се оказва не прикрит наркоман, а прикрит гей, уреждащ си системни срещи с мъже. Но това не е и половин проблем. Проблемът е, че Шон се оказва привлечен от него. И колкото повече научава за Даниел и за живота му, толкова повече хлътва. А след срещата помежду им, нещата тръгват в единствената възможна посока - казано по български, в кереча. В това време съпругата също не си губи времето и тайните нарастват двойно. Единствено истината ще ги освободи, но първо ще предизвика скандална сензация.
Най-хубавото в този роман е напрежението. Крис Оуен и Джоди Пейн го поддържат през по-голямата част от романа и непрестанното чувство, че аха и двойната игра на Шон ще се разкрие те кара да препускаш напред, поглъщайки още и още. Еротичните сцени също помагат :) Лошото е, че в мига, в който Даниел научава кой всъщност е Шон, същото това чудесно напрежение рязко спада и имах малък проблем с преглъщането на начина, по който бе разрешена ситуацията. Но да речем, бял кахър. След това действието отново е достатъчно бързо, за да компенсира загубата на инерция. Диалозите са непрестанно забавни, а героите чепати.
Има нещо трогателно в образите и на Даниел, и на Шон. И макар по презумпция да трябва да симпатизирам повече на Даниел /бидейки обвързан в брак без любов или каквото и да било доверие, принуден да се крие и т.н./, аз намирам образа на Шон за много по-трогателен. Може би защото виждаме през неговите очи и разказът е от първо лице. Знам, някои хора недолюбват първото лице и с право - ако не е написано кадърно си е същински кошмар. Но в ръцете на професионалист... всичко изглежда по друг начин.
В крайна сметка това не е разказ, пълен с болка и напрежение, който ти оставя рани в сърцето и те кара да плачеш. Въпреки тайните и измамите, романът има изключителна позитивна и жизнерадостна същност и е пълен с хумор. Краят все пак е трогателен - поне за мен. Може би Шон ми влезе под кожата повече, отколкото предполагах.

понеделник, 10 юни 2013 г.

Аз бях тук


Има един определен момент в живота на всеки. Моментът, в който осъзнаваш колко време е минало и какво си постигнал до сега. Момент, когато взимаш решение и се надяваш, молиш и умоляваш да промениш нещата, да намериш смисъл. Да остане нещо след теб. С други думи, стигнах т.нар. dark night of the soul . И нямаше нищо общо с побеляващата ми коса. Честно.
Понеже това е блог за любовни романи, а не за лични излияния, няма да се разпростирам. Ще кажа само, че се надявам волята ми да не се пречупи, а мотивацията ми да не изчезне. И да мога да се похваля след време.
Междувременно има още много любовни романи за четене и ревюиране, още много автори за откриване. Лятото едва сега започва и макар да е време за мързел и отпуски, то е и времето да си вземеш книжка на плажа/под сянката на кестена и да се отпуснеш в прегръдките на почивката.

сряда, 29 май 2013 г.

Просто сряда или как от един разказ ми се допи ракия


Нека споделя нещо - недолюбвам разказите. Ако са хубави, ще съжаля, че свършват и нямам достатъчно време с героите. Ако не ми харесат, ще съжаля, че съм си загубила времето.
Може би просто не съм попадала на правилни разкази.
Правилният разказ е дълъг точно толкова, колкото трябва. Правилният разказ ти осигурява време с героите си и то ти е напълно достатъчно, за да се влюбиш в тях, да преживеете една авантюра и да се разделите като приятели. Правилният разказ... е, той е рядко животно.
Днес във Фейсбук ми споделиха един такъв разказ.
Прекрасен, емоционален, завладяващ. Простичък и великолепен като домашна баница с айран. Или домашна ракийка.
Насладете му се.

четвъртък, 9 май 2013 г.

Wallbanger - Alice Clayton

Напоследък ям прекалено много сладко. И не, не е заради празниците. Курабии, да, и тях, но и шоколад, шоколадови бонбони... Обречена съм кръвната ми захар да се качи до тавана. И в книгите не ме оставя.
Защото тази книга е като захарен памук.
Каролайн Рейнолдс има фантастичен нов апартамент, успешна кариера на вътрешен дизайнер, кухненски робот за професионалисти, страхотен котарак на име Клайв, но е загубила своя О. Точно така, О като оргазъм. И това лошо, но нямаше да е и наполовина толкова лошо, ако съседът зад стената на спалнята й не я будеше посред нощ с креватните си подвизи. Шумно. Блъскане-на-легло-в-стената-и-викове-на-удоволствие-шумно. И това продължава три нощи подред /с различни жени/, докато една нощ Каролайн не издържа и е неин ред да заблъска. Шумно. По неговата врата.
Да влезе съседът отсреща /о, влез сега!/ - Саймън Паркър. Ако е имало въплъщение на израза drop dead gorgeous, това би бил той. Представете си всяка фантазия, която сте имали. Имам предвид, висок, синеок, не-помня-с-каква-коса-но-на-кого-му-пука, плочки, фотограф, обикаля света, да продължавам ли? И преди Каролайн да се усети, обстоятелствата и общите познати ги тласкат от взаимна неприязън, към взаимно приятелство, изпъстрено с майтапи и смях, докато и двамата не признават, че чувствата им прехвърлят приятелските. И одисеята на Каролайн към нейния О започва...

Това не е нещо, с което се гордея, но ще си го призная - крадях от времето за работа, за да чета. Което се оказа по-сложно, отколкото го бях мислила, защото не мога да сдържам смеха си и накрая или трябваше да си хапя бузата /което при мен не действа/, или да спирам да чета.
Това трябва да дава представа колко забавни са скорострелните диалози между двамата герои /да не споменаваме СМС-сите, не наистина, да не ги захващаме.../. Химията между Саймън и Каролайн може да се разреже като хляб с тиквички - между другото този хляб си има история... Но от друга страна това ме накара да прескачам пасажи, които просто ми бяха прекалено неинтересни. Може би сега, когато развръзката все пак ми е ясна - не че съм се съмнявала - ще се върна към тях и ще ги прочета.
Това е може би един от малкото  романи, в които открито се говори за женския оргазъм. Или аз попадам на старомодни четива, кой знае. Разбира се, тук действието е от първо лице и това приближава жанрово книгата към чиклита, та може би това е причината. Може би това е и причината да прочета и една от малкото сцени на фелацио /някак не мога да си обърна клавиатурата и да напиша свирка/ в хетеро любовен роман. ОК, написах го.
В началото сравних  Wallbanger със захарен памук. Наистина е така. Няма и един момент, в който авторката да изпусне нишката на почти абсурдния сюжет и да го омеша с нещо сериозно. Така че ако сте в саркастично-злобливо настроение, недейте захваща. Ще ви остави горчив вкус в устата. Но ако сте готови за малко сладко забавление, граничещо с абсурда - това е вашето четиво. Имам предвид - вижте заглавието и корицата! Прочетете първите няколко изречения:


“OH, GOD.”
Thump.
“Oh, God.”
Thump thump.
What the…
“Oh, God, that’s so good!”


Имате ли нужда от още обяснения?

петък, 26 април 2013 г.

Интимен наръчник за блогъри - Ник Сполдинг

"Не четете на публично място!" Много правилен съвет. Ето още няколко: Не четете в една стая с хора, които могат да ви гледат странно, ако се изхилите като побъркана хиена; Не четете ако в същото време ядете; Не четете ако пиете вода, биричка или каквото и да е - ще се опръскате. Не четете ако нямате чувство за хумор.
Какво да кажа, обичам да съм в крак с излизащото на книжния пазар. Тази книга мина малко под радара ми, защото не е категоризирана от Хеликон  като любовен роман, а само като хумористичен.
Е, за какво са заблудените читатели, все пак?
И за да не плещя глупости, ето за какво все пак става въпрос:
Джейми и Лора са двама трийсет и няколко годишни и сами. Отчаяно опитващи се да променят този факт /че си нямат половинки, годините няма как/, те преминават през Ада на така наречените срещи с непознати, скоростни срещи, срещи с препоръчани от приятели непознати и т.н. злополучия. Двамата кръжат един около друг в продължение на няколко месеца, докато накрая не се сблъскват - буквално. За щастие, няма пострадали. Само натъртен гръбнак и сцепено коляно.
И това щеше да е една много плоска книга, ако не беше толкова невероятно смешна. Джейми и Лора говорят в първо лице - Джейми в блога си, Лора - в дневника си и всеки разказва /на себе си и на света/  преживелиците си. Включително катастрофалните и умопомрачителни преживелици един с друг.
Едит: Реших да добавя едно предупреждение: за хората, които не си падат такъв тип хумор - дайте шанс на книгата. Аз лично съм от този тип - скривам си очите ако на главния герой се случва нещо засрамващо.
Ник Сполдинг прави за любовния жанр това, което направи Тери Пратчет за фентъзито и Пол Ливайн за съдебния трилър. С други думи вкара хумор. Умопомрачителен. Книжката е лека и забавна и не се преструва на нещо, което не е. Няма дълбоки прозрения, няма сърцераздирателни драми. Освежаващо, нали? Предлага няколко часа чисто удоволствие и не иска нищо друго, освен смеха ви. В най-невероятни и неудобни ситуации.



вторник, 23 април 2013 г.

Аз празнувам Деня на книгата и авторското право


Днес светът отбелязва Денят на книгата и авторското право. Подходящ момент да се разходите до книжарницата и да си купите някоя хубава книжка. С картинки, без картинки, каквато ви е на душа.
Аз в момента чета книга, която не спада към предметната насоченост на този блог, но пък е толкова хубава, че няма как да не споделя - Чудовищата на войната от Патрик Нес.
Вие също четете, нали?

четвъртък, 18 април 2013 г.

БДСМ литературата - тръпката, фетишът и табуто

Нека не се лъжем, едно нещо движи света. Не, нямам предвид икономическия интерес, макар и той да е решаващ фактор.
Но понеже няма как да открием нова Америка, а почитателите на любовни романи съвсем естествено се отегчават лесно, трябваше да се престрашим за нещо ново. Нещо пикантно. Нещо противоречиво.
С други думи, БДСМ.
Интересът ми пробуди печално известната 50 нюанса сиво и от там нещата тръгнаха лавинообразно - исках да докажа на себе си, че БДСМ не е това, което го изкарва Е Л Джеймс. О, оказах се права.
Няма да се разпростирам в разяснения какво е и какво не е БДСМ. Български източници на информация има, има и форуми. Капацитетът на информация на английски, разбира се, е далеч по-голям. Който търси, намира. Ще се спра само на два аспекта, които ми направиха впечатление:
1. БДСМ и границите.
Повечето хора, да не кажа всички, имат представата за БДСМ сексуалните отношение като за нещо напълно лишено от ограничения. Грешка. Първо, БДСМ не включват автоматично секс. Второ, в този свят има много повече правила, отколкото обикновения /ванила/ секс. Можеш да изживееш всяка своя фантазия. Но без да прекрачваш границите - на партньора си и своите.
2. Подчиненият/робът/пасивният държи целия контрол.
Вързан, окован в белезници, с превръзка на очите, с крака, пристегнати в спредер, подчиненият е шефът. Само да прошепне думата за стоп /safeword/ и всичко приключва.

Впускайки се в проучване, съвсем нормално попаднах на цяла камара еротично-любовни БДСМ романи с различна степен на натовареност.
Борба за надмощие между двама бивши, нуждата от контрол и свободата да не се налага да решаваш.










Псевдо-историческо-фентъзи без особени претенции или сюжет. Но пък с много, много секс.








Младеж открива колко много го възбужда шефът да го командва. И пляска.
Двамата си заживяват щастливо заедно.
Много красива и подходяща корица, между другото.







Серията Hammer на Sean Michael. Това не е цялата, но да не прекаляваме с картинките. Честно казано, захванах три книги, но не успях да довърша никоя от тях. В крайна сметка колкото и вариации на тема kinky секс да прави човек, накрая пак омръзва.

Книга първа от общо три-четири... не съм сигурна колко ... романа относно БДСМ връзката между Тобайъс и Ноа. Прочетох първата. Натоварена със секс, но успя да ме задържи докрай, може би заради по-доброто предаване на психологията на БДСМ. Но определено чувствах нуждата от почивка след като я завърших.





Изводът, който направих - дори БДСМ еротиката е почти напълно консервативна. Парадоксално ли? Не. Жените продължават да заемат лъвския дял от читателите на любовно-еротичния жанр, а жените харесват силни мъже. Ерго, няма да намерите хетеро еротика, в която мъжът да не е доминатор. По-обезпокоителното от тази скучна монохромност е фактът, че никоя от прочетените от мен БДСМ примери нямаше сюжет. "А и Б се срещат, правят секс, решават че са влюбени, правят още и още секс и живеят щастливо" не е сюжет. Няма ли конфликт, няма и история.
Явно за да получа каквото искам, ще трябва сама да си напиша история.

Което, между другото, не е лоша идея...

петък, 12 април 2013 г.

Ново на книжния пазар у нас...

Нещо съм се разработила тия дни, чак не мога да се понасям, както казва един колега. Но се натрупаха новини /е, новини, новини, веднага остаряха/, достойни за споделяне.





Звездите ми споделиха, че на 30 април ще можем да се радваме на деветата книга от вампирската поредица за Братството на черния кинжал. Интригата тук се заплита около Пейн, близначка на Вишъс и хирургът Мануел.






Първа книга от нова свръхестествена поредица за момиче със специални способности и мистериозно момче, откриващо един нов свят пред нея. Буквално. Очаквайте на 22 април.


Маделин Хейууд и Гейбриъл Дивайн ще се срещнат на един бал във викторианска Англия и за никого от двама им нещата няма да са вече същите. Новото издание на Тиара Букс може да ви зарадва на 19 април.







На 15 април /ей, сега в понеделник/ излиза още една първа книга от още една трилогия за още едно момиче с паранормални способности. Издателството този път е Колибри.







И понеже се събраха много картинки, а пък малко текст, споделям, че ми се мъти идея за статия, но все още не се е излюпила напълно. Ще обхваща няколко книги, които наскоро прочетох, но за които не съм писала поради една или няколко причини. Та с това целя да кажа, че не съм зарязала писането на ревюта, просто не ми е попадал правилен мат`рял.



четвъртък, 11 април 2013 г.

Етюд с книги - част 3



 Иии... нека да продължим историята, която никой не следи, само заради удоволствието от графоманията.
И да поздравим новия съмишленик на малкото ми братство/сестринство от последователи. Надявам се да ти е приятно тук!
Та, историята...


Апартаментът ми се намираше на втория етаж на посивяла стара кооперация в Южен, затиснат отвсякъде с други сгради, така че слънцето не се показваше ни зиме, ни лете. Това не ме притесняваше сега, в средата на март, когато бях затънал до уши в учене и работа и и без това не се задържах много-много там.
Затръшнах вратата и се отправих директно в спалнята си, все още стиснал книгата. Чувствах я като живо същество. Притисната в мен, пулсираща. Туп-туп-туп. Ако не бях толкова нетърпелив да я разгърна сигурно щях да се уплаша.
- Ей, бабката от горе пак идва за таксите.
Туп-туп-туп. Пет крачки до усамотението. Туп-туп-туп. Три.
 - Токът се плащал до 15-то число. Росене! Росене!
Не обърнах внимание на залелият ме поток псувни. Мартин можеше да почака. Знаехме се отдавна – още от средното училище. Бяхме съквартиранти от повече от година – достатъчно време, за да свикна с навика му да води мацки без да ми каже, а той да не пита защо никога не ме е виждал с момиче.
Затворих вратата на спалнята си и се метнах върху леглото. Сложих внимателно книгата пред себе си и за миг само я гледах. Нежно прокарах ръка по захабената й повърхност. Някога червената корица сега беше избеляла до размито розово. Едва можех да разчета вдълбаните в нея заглавие и автор. Съвсем невзрачна наглед, почти незабележима сред лъскавите пъстри романи. И все пак, когато я докоснах, пръстите ми затрепериха. Внимателно я разгърнах.
Венсан Авиар
И Надежда умира последна

Пожълтелите страници с остри ръбове се впиха в дланите ми, стиснали ръбовете на книгата. Сърцето ми препускаше. Устата ми пресъхна.

Лятната нощ на 25 август лепнеше от горещина и пот. Крачех по улиците на адската пещ, в която се бе превърнал Пловдив и се мъчех да си спомня в кой момент си навлякох гнева на боговете.
Докато се замъкна до 3-те кьошета ме спряха поне осем пъти. Заговаряха ме с жадни очи и гладни усмивки, ръцете им ме сграбчваха за лакътя и не ме пускаха докато не получат надраскания ми върху салфетка, бележник или копие от романа ми автограф.
Можех ли да им се доверя? Можех ли да сложа живота си в краката им и да ги моля за помощ? Горещият вятър ме накара да потреперя.
- Прочетете я и ме спасете.
Озадачени усмивки и завъртане на очи.
Свърнах по стръмната уличка и влязох в същата кръчма, която беляза участта ми. И също като в онази съдбовна вечер преди две години, същата жена стоеше на бара. Начервените й устни, обхванали сламката, щяха да са причина за много мокри сънища тази вечер. Аз щях да прекарам нощта буден пред клавиатурата на компютъра, опитвайки се да намеря себе си. Отново. Да гледам забравената от Владо тениска, останала преметната върху стола, както я бе оставил преди два месеца. Отново.
Седнах до Надежда и тя бавно се извърна.

Червената светлина на крушките се отрази в плашещо белите й зъби.

Една ръка се стовари върху рамото ми и аз подскочих.


вторник, 2 април 2013 г.

Новите дрехи на старите майстори

Няма нужда да казвам, че корицата е важна.
Не съди книгата по корицата е много хубав израз, който работи като метафора, но за комерсиален продукт е неприложим.
Да, книгата е продукт колкото и плебейски да звучи. А писателите са занаятчии, освен че са творци. Правилната корица е път към джоба и сърцето на читателите.
Напоследък ми направи впечатление тенденцията на класически романи да се лепват корици, които крещят "съвременно" и не се срамуват от това. Тенденцията започна още с еротичните романи, продавани заедно със списание Story, а сега наблюдавам как новопоявилото /ако не греша/ издателство Апостроф и след него Ера, поемат по същата посока.
Един от аргументите, който съм чувала по този въпрос е, че съвременните корици привличат тийн аудиторията, така печално известна с нежеланието си да чете. Но не можем да зарежем историческия контекст просто така. Не винаги е свързан с грозноляви корици, повярвайте ми. Има доста оригинални попадения, наред с баналните.



А някой дори са твърде необикновени, като например изданието Емма на Penguin.



Абсолютен фаворит от всички корици на Гордост и предразсъдъци ми е тази черно-бяла версия, отново на Penguin. Детайлът с настъпената фуста е гениален.








Вечната Амбър е още една от класиките, които Апостроф осъвремениха, давайки й вид на... знам ли, с тази корица си мисля за фентъзи, включващо вещица-заклинателка, хвърляща проклятитя.