Translate

четвъртък, 16 февруари 2012 г.

My One and Only - Kristan Higgins

Посвещавам това ревю на Тина, която има нужда от разнообразие.

"Have you ever been in love? Horrible, isn't it? It makes you so vulnerable. It opens your chest and it opens up your heart and it means that someone can get inside you and mess you up. You build up all these defenses, you build up a whole suit of armor, so that nothing can hurt you, then one stupid person, no different from any other stupid person, wanders into your stupid life … you give them a piece of you. They didn't ask for it. They did something dumb one day, like kiss you or smile at you, and then your life isn't your own anymore. Love takes hostages. It gets inside you. It eats you out and leaves you crying in the darkness, so simple a phrase like "maybe we should be just friends" or "how very perceptive" turns into a glass splinter working its way into your heart. It hurts. Not just in the imagination. Not just in the mind. It's a soul-hurt, a real gets-inside-you-and-rips-you-apart pain. Nothing should be able to do that. Especially not love. I hate love."

/Нийл Геймън, Sandman #65: "The Kindly Ones: 9"/


Сигурно се питате какво общо има този цитат с днешната книга. Е, той е лайтмотив за нашата героиня, така че го имайте предвид.
Започнах да чета My One and Only импулсивно, след като се разочаровах от няколко книги и реших да затворя очи, да посегна към грамаданската купчина с книги и да изтегля напосоки. Радвам се, че изтеглих това късметче.
Омръзнало ви е от клишета? От нежни героини, от кършене на ръце, дори от уверените героини, които винаги са малко прекалено възпитани? Този роман е различен. Да ви кажа ли как започва? А, а?

Stop smiling. Every time you smile, an angel dies.

Това по повод усмивката на нашата героиня. Показателно е какво чака нищо неподозиращия читател.
Добре дошли в света на Харпър Джеймс - бракоразводен адвокат със странно семейство и тиктакащ биологичен часовник. На тридесет и четири години, тя има всичко. Успешна кариера, хубава къща, секси гадже-пожарникар. Това, което няма, е халка на пръста. А и е време. Споменахме вече биологичния часовник. Секси гаджето-пожарникар хал-хабер си няма да й направи предложение за брак, така че Харпър поема нещата в свои ръце. Наистина, не му се налага да купува дори годежен пръстен - тя сама го е направила. И защо да чака да й предложи - тя го прави. Но като че ли той не показва необходимия ентусиазъм.
Едно неочаквано телефонно обаждане обаче измества вниманието й - сестра й Уила съобщава, че ще се омъжва... за трети път... за мъж, когото познава от няколко седмици... който между другото е брат на бившия съпруг на Харпър - абсолютно неустоимия Ник. Сега не само че трябва да разубеди сестра си от поредната необмислена постъпка, но и да подтисне чувствата си към единствения мъж, когото някога си е позволявала да обича. Нещата се усложняват от съвместното им пътуване с кола през Щатите и двамата не могат да избягат от привличането по между си - или от любовта, горчивината и all in between. По време на това пътуване нещата излизат извън контрол и Харпър е на път отново да допусне Ник в сърцето си - същата грешка, която в миналото го е разбило.
Така, стига с резюмета. Сега моето мнение. Книгата е разказана от първо лице. Някои хора може да ги издразни, но бидейки на първо и последно място история за Харпър, мисля че напълно пасва. Тя е самоуверена, успяла, целеустремена, забавна, циничка /според собствените й думи е просто реалистка/, грижовна и изненадващо уязвима под цялата тази броня. Би се превърнала в една от най-добрите ми приятелки, ако беше истинска. Смях се с нея, беше ми тъжно заради нея, подкрепях я и винаги бях на нейна страна - и то не само заради женска солидарност.
Ник. Какво да кажем за него. Бидейки представен само през очите и думите на Харпър, няма как да получим по-вътрешен поглед за мотивацията му. Не ме разбирайте погрешно, това не го прави ни най-малко слаб като герой или зле охарактеризиран. Също толкова професионално успял като Харпър, той е и двойно провалил се в личен план. Един от онези хора, които просто не разбират защо плановете им отиват на кино, при положение че са предначертали всичко предварително. А Ник е и архитект - умее да ги чертае тия неща. Чаровен, забавен, остроумен, грижовен, трогателен, все още влюбен в нашата мадама, вбесяващ. Абе мъж. Не можеш с тях, не можеш да ги убиеш и да се преструваш, че са на гости при майка си. От време на време заслужаваше да бъде млатнат по главата с тигана на Рапунцел, но въпреки това ще го обикнете.
Kristan Higgins е много особена авторка. Спрягана е ту като последователка на любовния жанр, ту като писателка на чиклит. Каквото и да пише, аз го чета и ми харесва. И на вас ще хареса.
А как завършва историята на Харпър и Ник? Ще завърша както започнах - с цитат, който казва всичко:

Sometimes you wake up. Sometimes the fall kills you. And sometimes, when you fall, you fly.

/Нийл Геймън, Sandman Fables & Reflections, Fear of Falling/

четвъртък, 9 февруари 2012 г.

Snowball In Hell - Josh Lanyon


Ужасно съгреших. Отново не успях да се вместя в сроковете си за публикуване, но пък май че бях много амбициозна и не взех предвид скоростта си на четене, потенциалната си заетост с превод про боно и прословутия ми мързел.
Надявам се все още някой да ме чете, та това извинение да види бял свят. Също се надявам, че щом първото ми ревю за книга на Josh Lanyon не ви е уплашила, значи мога спокойно да продължа. Но дори и да греша, е, жалко за вас както се казва в един приключил вече турски сериал, който подчертавам, не следях.
Трябва да знаете, че не си падам особено по новелите - те по начало са трудни за писане и рядко си заслужават времето. Щастлива съм да заявя, че това е един от онези случаи, в които бях опровергана. Джош, благодаря ти, че си написал Snowball in Hell!
Не знам дали ви е прищракало, че това ще е гей любовна история, но дори да мислите че не си падате по това, Snowball in Hell е много повече старомодна кримка в най-добрия стил на Реймънд Чандлър, отколкото розов роман. Всъщност в него няма нищо розово. Или е розово, толкова зацапано с прах и сажди, че не може да се различи от сивото.
Лос Анджелес, 1943 г. Репортерът Нейтън Дойл си има причини да иска Фил Арлен мъртъв и когато тялото на въпросния е открито, знае че ще e един от главните заподозрени. Също така е наясно с факта, че животът му няма нужда от полицейско душене из него, така че се залавя сам да реши случая с убийството.
Лейтенант Матю Спейн е нагърбен с разследването на случая и следите го довеждат до заключението, че Нейтън знае повече, отколкото признава. Но това не е единствената причина, поради която не може да спре да мисли за него.
Скоро и двамата напредват с разследването и става все по-трудно да подтиснат привличането помежду си. Тайната на Нейтън може и да не го свързва с убийството, но пък убиецът вече се е прицелил и в него...
Така, както споменах това е на първо място кримка.
Много добра.
Кримка.
Не успях да предвидя убиеца, винаги положителна черта.
Второ, може би обърнахте или не обърнахте внимание на годината, през която се развива действието. Втората Световна война. И двамата герои са били на фронта, върнати у дома заради нараняване и сега борейки се да продължат напред. Както може да се очаква, съвсем не им е лесно.
Често съм негодувала срещу историческите любовни романи заради прекаленото им смекчено, да не кажа опростено и невярно представяне на миналото. Е, тук няма нищо смекчено. Нищо не е захаросано, вързано с панделка и поднесено на червена парфюмирана възглавничка. Нищо не е спестено, избегнато или опоетизирано.
На хомосексуалността се е гледало като на психическа болест. /Някои индивиди все още имат подобни възгледи, техен проблем, както и обезпаразитяването на неандерталските им козини./
Лекувана с електрошок.
И ледени вани.
Била е незаконна. И стига с новите редове, че се олях.

Нейтън е преследван от себеомраза и мисълта за самоубийство винаги е близо до повърхността. Държи шише с хапчета в банята си и револвер в нощното си шкафче. Не може да се отърси нито от нуждата си от интимна близост, нито от угризенията и агонизиращата вина. Гледната му точка в това отношение е клаустрофобична, болезнено параноична и напълно сърцераздирателна. Това ме накара да изпитам желание да хвана една сопа и болезнено да запозная тесногръдото малоумно общество с мнението си /перефразрам една форумна позната, задочно й благодаря за остроумието/.

В същото време Мат има един брак зад гърба си, но вече е вдовец и всички чувства, които си мисли, че е надраснал, се връщат с пълна сила. Животът му е почти аскетичен, отдаден на кариерата. Старае се да бъде добро ченге, вложил е всички сили в това разследване и се стреми личните чувства към един точно определен репортер да не му влияят. Той е по-разумният, по-спокойният от двамата, но в никакъв случай не е по-малко симпатичен.


"Then why? Why are you taking such a chance? You're not stupid. Why are you risking...everything?"
Nathan's face changed. Came back to life. "Because I'm not like you! I can't live my life like a goddamn priest. I need...something even if I can't have someone"

Няма да ви издам кой е убиецът. Напълно в стила на Чандлър е. Много отдавна не съм чела негови романи, може би си струва да ги прочета в оригинал. Според запознати източници Джош много добре е уловил стила на филмите ноар и старите детективски истории с детективи, нахлупили широкополи шапки.

Но ще ви споделя думите на Мат или по-точно тези на Джош, доколкото думите на героя са думи и на самия автор:


Love ... doesn't happen every day. It doesn't happen at all for some people.


Финалът е далеч от абсолютния щастлив край, но определено дава заявка за това. Имайки предвид, че авторът предвижда поне още една книга със същите герои, има на какво да се надяваме и очакваме в бъдеще.