Translate

неделя, 24 юни 2012 г.

Императрицата на сладоледа - Антъни Капела


Рядко публикувам мнението си за книга, ако нямам намерение да я препоръчам. Като казвам рядко, имам предвид почти никога. Тази книга няма да направи изключение, защото не е точно слаба. Не е точно разочароваща. Просто не е това, което очаквах.
За добро и за лошо.
1670 г., Версай. Случайността ще преплете съдбите на майстора на сладолед Карло Демирко и придворната дама Луиз дьо Керуал. Забъркани в свят на дипломция, интриги и борба за власт, те ще преследват собствените си интереси, честта на Франция и желанието да успеят. Луиз ще стане метреса на краля на Англия, Чарлз II, негов съветник, негов министър. Карло ще открие, че преследването на една любов няма да го доближи до нея, колкото и да са съвършени сладоледите му.
За жалост, Антъни Капела се е отдалечил от литературната  ниша на food style novel /терминът си го измислих/ и се впуска в историческата нишка. Това е усещане, което се стовари като чук още в началото на романа и доведе до разочарование. После се нагодих, знаех какво да очаквам. Знаех какво няма да намеря. И като исторически роман Императрицата на сладоледа е успешна книга. Не брилиантна. Не лоша. Успешна.
Но аз тъгувах. В Ако искаш да си легнеш с мен... сготви ми! храната беше самостоятелен герой /ако и всички останали да бяха плоски като чинии/, а в Изкушение с дъх на лимони храната беше чувствено изживяване, то тук е сведена до... ами обикновено описание на процеса на производство. Вярно, началото на всяка глава започва с кратка рецепта за сорбе - симпатично, но крайно недостатъчно, като се има предвид какво сме виждали в предишните книги на Антъни Капела.
Второто разочарование дойде, когато стана ясно, че героите няма да имат любовна връзка. Или по-точно, взаимна романтична връзка. Както ме въведе към това логично заблуждение? Може би съвсем неуместния слоган на корицата: Тялото й принадлежеше на краля. Но кой щеше да разтопи сърцето й? Сърцето на Луиз си остана неразтопено, това мога да ви уверя. Карло, от друга страна, прекарва години в опити да го спечели, докато накрая не признава истината. Признавам я и аз - тази книга трябва да се чете като исторически роман и това трябва да е записано с големи букви.
Преводът беше общо взето добър, някъде се мяркаха думи, неподходящи за епохата, но като че ли такива недоглеждания са неизбежни. А сред всичкото това разочарование, имаше няколко абзаца, които наистина показват, че у Антъни има потенциал за нещо по-добро. Много по-добро.
И ако една книга мери успеха си по това дали е накарала читателя да се пренесе в действието и да почувства атмосферата на епохата, то Императрицата на сладоледа е успешна. Просто ми се искаше да усетя и топящия се сладолед от бели ягоди върху езика си.

Няма коментари: