Етюд с книги - част втора

Преди да пристъпя към същността на този пост, нека да поздравя новия последовател на скромния ми блог - Galina Vossen и да й пожелая приятни минути в скромната ми част от блогосферата!

А сега по същество:

Втора част от това, което се превръща в нещо като история, нещо като разказ... Привързах се към безименния си герой и книжарницата, в която се е набутал...
Пействам целия текст без редакция /в по-голямата си част/, тъй че не бъдете твърде строги.

Устоях да импулса да скрия ръка зад гърба си.

- Извинете.

Посегнах да вдигна падналата книга и погледът ми се спря върху разкъсана корица с висяща на парцали обвивка. Пожълтяла като оставен на слънце вестник, с кафяви петна. Загубили предишния си блясък, буквите на гръбчето унило оповестяваха Д евн к т н  .

По гърба ми премина тръпка. Космите на ръцете ми настръхнаха. Някъде отдалеч чувах гласа на ядосания продавач, но не можех да схвана думите. Книгата заемаше цялото ми внимание. Изискваше го.

Колебливо протегнах длан и пръстите ми докоснаха едно ъгълче на корицата. Показалецът ми погали дължината на гръбчето и внезапно изпитах натрапчивото усещане, че книгата измърка. Преглътнах. По някаква причина устата ми беше пресъхнала.

- ... истинско безобразие, господинчо! Нима си въобразявате, че...

Грабнах книгата и я стиснах като новопокръстен Библията.

- Ще купя тази.

Продавачът, прекъснат насред вдъхновената си реч, ме изгледа подозрително, сякаш ме подозираше в измама. Втренчи очи в книгата, притисната към гърдите ми и изви устни.

- Венсан Авиар. Типично, просто типично. Днешната младеж си няма и представа какво е истинска литература. И как не, с тези романчета-полуфабрикати, никнещи като гъби насред септична яма.

- Колко струва? – Исках да е моя, моя, моя. – Ще платя и за щетите. – Хвърлих извинителен поглед надолу. Неразборията не се бе повлияла ни най-малко от съборената от мен книга. Не виждах дори прегънато ръбче на страница, но парите правят пътя по-гладък, както казваше баба ми.

Продавачът явно не беше чувал поговорката, макар да се числеше към нейното поколение.

- Би трябвало хубавичко да Ви изтръскам джобовете. – Киселата му физиономия леко се смекчи, щом видя как стискам книгата все едно е първородното ми дете. – Три лева.

Изтръпнах от облекчение. След плащането на сметката за водата ми бяха останали само пет, а не исках да оставям находката си сред книжната джунгла, където можеше и да не я видя повече. Подадох парите на стареца, който ги тикна в джоба на панталона си без да ги погледне. Погледът му пробиваше дупки в гърба ми, щом се обърнах, за да изляза.

- Ако решите да се отървете от нея, може да ми я върнете обратно.

Обърнах се. Книгата пулсираше като жива, притисната до гърдите ми.

- Защо да го правя?

Продавачът се усмихна и острите му разкривени зъби блеснаха на мътната светлина от голата крушка.

- Няма да сте първият.