Fifty Shades of Grey - E L James

Истеричното припадане по някой нашумял бестселър винаги е представлявало интерес за мен – и от читателска, и от психологическа гледна точка. Какво толкова има в един роман, което да действа на толкова хора по един и същи начин? Кое го прави толкова… не, думата популярен не е точна, по-скоро успяващ да погъделичка въображението?

През Хари Потър, Здрач, Игрите на глада, аз все не мога да се отърся от читателската си гледна точка и да погледна като автор. Като редактор. Нямам нужното образование и да го кажем направо, нужния опит, да прозра през литературните тропи и да анализирам собствените си реакции. Но ето че на хоризонта се появява поредния хит. Противоречив, коментиран, вече с филм на път.

Говоря, разбира се, за Петдесет нюанса сиво.

Следя трагикомедията в секцията Коментари на сайта на Бард откакто книгата се появи в “Очаквайте”. Към днешна дата публикуваните мнения са над 170 и издателството може само да е доволно колко шум се вдигна. Имаше оплаквания относно превода, относно качествата на книгата, имаше хвалби, имаше от всичко по малко за една добра сензация.

Някои от познатите ми проявиха любопитство за книгата, така че вашата блогърка не можеше да не си навре носа, за да има правото да изкаже и своето мнение. Тъй че, след като изнудих изкрънках да я получа, Петдесет нюанса сиво вече е прочетена. Или може би трябва да кажа Fifty Shades of Grey, защото сметнах за справедливо да се запозная с оригинала.

Ако досега сте живели заровени под камък и за първи път чувате за романа, ето с две думи историята: Двадесет и една годишната Анастейжа/Анастасия? Стийл е пратена да интервюира младия мултимилиардер Крисчън Грей за статия в университетски вестник. Той, естествено, е неземно красив, властен и заплашителен. Невинната и неопитна Ана веднага е привлечена от него, а както изглежда и г-н Грей съвсем не е безразличен към нея. Шокиращото за нашата героиня е, че сексуалните му предпочитания не са съвсем конвенционални. Въпреки това Ана е толкова привлечена от него, че не може да устои на изкушението.

Какво бих казала на авторката E L James? “Once more with feeling”, ето какво. Три четвърти от книгата е твърде аматьорска, а после става просто посредствена. Ако й бях редактор, щях да я накарам да я пренапише, а после още веднъж, и още веднъж. Книгата е започната като фенфик и й личи. Но да караме по ред.

Личните ми предпочитания не включват неопитни /да, неопитни във всякакъв смисъл/ героини, още повече, когато се държат като деветокласнички от някое аниме. Но Анастасия/Анастейжа? е откровено дразнеща. По-лошо, E L James звучи твърде много сякаш тя е въпросната деветокласничка, а книгата е тайният й дневник.

Трябва да ви кажа, че веднага си личи дали един автор е умел или не. Имах период, в който попадах само на посредствени, недобре написани книги. И когато ми попадна добре написана, това си пролича от първото изречение. Казах си, Най-накрая. Но аз се отклонявам. До къде бях…

Твърдо не вярвам, че в този век и в тази година, още повече в САЩ, една 21-годишна няма да притежава лаптоп или поне разбрицан стационарен компютър. Че няма имейл адрес, Бога ми. Че не е чувала израза vanilla sex. Героинята /и авторката, да не забравяме за нея/ постоянно казва очевидното, което веднъж може да се отдаде на редакторска небрежност, втория път те кара да смръщиш вежди, третия и четвъртия да изпсуваш.

Повторенията на изрази са твърде много /Holly crap, Holly hell, Holly cow, Holly fuck – Ана очевидно не знае други ругатни/. Изчервяванията и хапенето на долната устна са хронични и дразнещи. Както и откровената неправдоподобност. Всички знаем, че това все пак е художествена измислица, но когато една девственица изпълни перфектно фелацио, ще си купя Макаров, за да я проследя и убия.

И докато сме на темата с убиването, драга E L James, мразя подсъзнанието и особено вътрешната богиня /не знам как е преведено в българския вариант/ на тая ~предъвква следващата дума~ героиня. Има си термин за такива същества – “too stupid to live” /TSTL/.

Но стига за нея. Да минем на него. Крисчън Грей има потенциал. Не е достатъчно развит като образ, уви. Разбираме че е богат, красив като гръцки бог /по думите на Ана/, пилотира собствения си хеликоптер, свири на пиано като виртуоз, управлява огромна компания и миналото му е обвито в тайни и болка. И може би това е причината  дори първата книга от трилогията да е слаба, читателките да продължат и с останалите две. Нищо не е по-хубаво от един измъчен, тъмен герой с тайни и скрита болка. Клише ли е? Да. Действа ли? Естествено. За съжаление е осакатен от аматьорското изпълнение.

И ето че стигаме до частта, без която тази книга щеше да е обикновен треторазреден любовен роман. BDSM. Между другото, любопитно ми е как е преведено в българското издание. Наред с думите vanilla sex, butt plug, dildo, gag и другите секс играчки, които могат да се появят в следващите книги. Погледнах откъса в сайта на Бард и видях, че dominant е преведено доминант. Не знам установените правила за превод, но я ми посочете женския вариант? Доминантка? Моля ви се. Сещам се за един от любимите ми епизоди на сериала Касъл и серията The Mistress Always Spanks Twice. Та там беше използвана думата “доминаторка”, съответно за жена. И може би щеше е добре вместо доминант, да бяха използвали доминатор.

Отклоних се. BDSM. Някои читателки може да ги притеснява този елемент, да не им харесва, да го намират за нещо перверзно. Аз не съм против играчките, ролевите игри, връзването и т.н. стига да остава в границите на спалнята. Това, което не мога да приема, е пълния контрол – да отстъпиш свободата на решаваш какво да ядеш, кога, колко да спиш, какво да обличаш. Твърде много ми напомня на тормоз и домашно насилие. Но това си е мое виждане.

Това стана ужасно дълъг пост, значи е време да приключвам. Какво да кажа за финал? Има по-добра еротика. Има по-добра BDSM еротика. Има по-добри любовни романи. Но също като при десертите, всичко е въпрос на вкус. Всеки си има guilty pleasure.

Magic Mansion - Jordan Castillo Price

Ново ревю толкова скоро? Трябва да обърна нещо. Опа, не пълната чаша...
Мина повече от месец откакто прочетох тази книга заедно с няколко други, но чак сега сколасвам. Ще има и още и още, и още закъснели ревюта. Може би. Освен ако не ме домързи престъпно много.
Както и да е, за днешната книга може да се говори много, но не се чувствам особено разговорлива. Ето официалното резюме:
Професор Джон Топаз е уморен да отклонява съветите на агента си, че е най-добре да се пенсионира във Вегас, където на магьосниците /сиреч илзионистите/  им е по-лесно да си намерят работа.
Кариерата на Рикардо Харт е потънала толкова много, че му се налага да изпълнява номера на ергенски партита /или женският им еквивалент, не се сещам за наименованието/.
Но кастинг за новото риалити шоу Имението на магията може да промени всичко...
Jordan Castillo Price е известна като авторка на М/М романи - романи с герои хомосексуални мъже за непросветените - така че можете да очаквате романтична линия и в тази книга. Другото, с което е известна е, че винаги включва паранормален или фантастичен елемент.
Но нека това не ви притеснява. Защото центърът на историята е риалити телевизията. И тъй като от тази авторка не очаквам нищо повече от креативност и интересни идеи, тук тя блесва.
Гледала съм няколко сезона на американския Сървайвър, гледала съм и все още гледам американския MasterChef / Гордън Рамзи rocks!/ и може да се каже, че съм наясно как се манипулира публика.  Magic Mansion обаче ми даде един съвсем нов поглед - погледът на сценаристите и режисьорите. Удивително. Целенасочена редакция на снимков материал, целенасочен избор на музика, целенасочена изкуствено създадена интрига. Риалитито е толкова реално, колкото фокусите на илюзионистите.
Вече гледам по различен начин риалити програмите.Хващам нарочната драматична музика, хващам малките грешки в монтажа.
Сега за героите. Имаме дванадесет /?/ участника, всеки достатъчно колоритен, така че да не ги объркате. Имаме изтормозените режисьори с тяхната цинична представа за живота. Имаме най-сетне и централната ни двойка. Рядко в съвременен роман виждаме възрастова разлика по-голяма от осем години, аз поне не се сещам. Джон е на петдесет и кусур, а Рикардо - около тридесет. И това не е проблем за никого от тях! Няма драма! Йей!
Принудена съм да призная леката недостатъчност на любовната история помежду им, но пък не мисля, че тя е фокусът на книгата. Фокусът е идентичността. Да успееш да бъдеш себе си въпреки удобството или обстоятелствата, или режисьорите, за които сексуалната ти ориентация не е удобна.
Фантастичният елемент е достатъчно слабо загатнат, че да не дразни хората, които не го харесват по принцип, но и достатъчно интересен, за да заинтригува онези, които копнеят за паранормално.
Второто, с което Magic Mansion е удивителна, е формата. Първоначално е била пусната като сериен роман, точно като от времето на Александър Дюма. И също като в риалити, читателите са гласували кой да отпадне и кой да остане в играта. Още веднъж: Йей! Само заради това ми се ще да стисна ръката на Jordan Castillo Price.
Препоръчвам на всички.

Императрицата на сладоледа - Антъни Капела

Рядко публикувам мнението си за книга, ако нямам намерение да я препоръчам. Като казвам рядко, имам предвид почти никога. Тази книга няма да направи изключение, защото не е точно слаба. Не е точно разочароваща. Просто не е това, което очаквах.
За добро и за лошо.
1670 г., Версай. Случайността ще преплете съдбите на майстора на сладолед Карло Демирко и придворната дама Луиз дьо Керуал. Забъркани в свят на дипломция, интриги и борба за власт, те ще преследват собствените си интереси, честта на Франция и желанието да успеят. Луиз ще стане метреса на краля на Англия, Чарлз II, негов съветник, негов министър. Карло ще открие, че преследването на една любов няма да го доближи до нея, колкото и да са съвършени сладоледите му.
За жалост, Антъни Капела се е отдалечил от литературната  ниша на food style novel /терминът си го измислих/ и се впуска в историческата нишка. Това е усещане, което се стовари като чук още в началото на романа и доведе до разочарование. После се нагодих, знаех какво да очаквам. Знаех какво няма да намеря. И като исторически роман Императрицата на сладоледа е успешна книга. Не брилиантна. Не лоша. Успешна.
Но аз тъгувах. В Ако искаш да си легнеш с мен... сготви ми! храната беше самостоятелен герой /ако и всички останали да бяха плоски като чинии/, а в Изкушение с дъх на лимони храната беше чувствено изживяване, то тук е сведена до... ами обикновено описание на процеса на производство. Вярно, началото на всяка глава започва с кратка рецепта за сорбе - симпатично, но крайно недостатъчно, като се има предвид какво сме виждали в предишните книги на Антъни Капела.
Второто разочарование дойде, когато стана ясно, че героите няма да имат любовна връзка. Или по-точно, взаимна романтична връзка. Както ме въведе към това логично заблуждение? Може би съвсем неуместния слоган на корицата: Тялото й принадлежеше на краля. Но кой щеше да разтопи сърцето й? Сърцето на Луиз си остана неразтопено, това мога да ви уверя. Карло, от друга страна, прекарва години в опити да го спечели, докато накрая не признава истината. Признавам я и аз - тази книга трябва да се чете като исторически роман и това трябва да е записано с големи букви.
Преводът беше общо взето добър, някъде се мяркаха думи, неподходящи за епохата, но като че ли такива недоглеждания са неизбежни. А сред всичкото това разочарование, имаше няколко абзаца, които наистина показват, че у Антъни има потенциал за нещо по-добро. Много по-добро.
И ако една книга мери успеха си по това дали е накарала читателя да се пренесе в действието и да почувства атмосферата на епохата, то Императрицата на сладоледа е успешна. Просто ми се искаше да усетя и топящия се сладолед от бели ягоди върху езика си.