Весела Коледа и щастлива Нова година!

Елоиза Джеймс и пиратите

Не мога да насмогна да чета. Което от една страна е добре, защото ми остават сума книги, към които мога да посегна при нужда.

Междувременно Елоиза Джеймс е издала новела - Seduced by a Pirate. Признавам си, че не си падам много по книгите с пирати. /Знам, ужасен грях!/ Харесвам ги като романтични образи, във филми или просто като фантазия, но в любовен роман... ми оставят горчив вкус.
А може би не съм попадала на достатъчно добра книга с пирати?
Дано Елоиза промени вкусовете ми. Ако имам време, де, което не се очертава в близко бъдеще. Но човек никога не знае.

За еротиката и издателите или кой се нареди зад вратовръзката, маската и белезниците

Колко е хубаво да е прав човек /каза  тя, удобно седнала пред монитора/.
Веднага след целия хайп и хейт, съпътстващ издаването на серията Петдесет нюанса сволоч сиво, очаквах с нетърпение и известна боязън кой пръв ще налапа големия нов хит, т.е. еротичната любовна литература.
Не беше нужно да чакам дълго.
Първи на хорото се хвана списание Story с поредицата Забранените еротични романи. Започнаха ударно с Опасни връзки и Любовникът на лейди Чатърли /страхотни корици, но и страхотно неподходящи предвид кои години са писани романите/ и продължиха с не толкова известни на българската аудитория четива.

 Продължиха и с неподходящия избор на корици, но това е отделен въпрос.
 Не знам какво са очаквали да получат като продажби, но знам какво не получиха. Тяхната "скандална и провокативна поредица" не се оказа хитът, който може би са очаквали. Защото, скъпи маркетингови специалисти, не сте се подковали с правилния рисърч. Едно бързо търсене в Amazon щеше да ви даде ясна представа какво четат жените, изпаднали с абстиненция след Петдесет нюанса. Можеха да поразровят и сред бг фен форуми. Можеха да следват елементарната логика и да попитат някоя читателка.
С две думи, можеха да направят това, което направи издателство СофтПрес.
Тук ще отворя една скоба, за да изтъкна ясновидските си способности. Зародишът на тази статия беше роден още преди два месеца, когато се запитах какво би запълнило създадения от Е Л Джеймс вакуум на нашия пазар. И какво мислите направих? Рисърч, ето какво. Едно от първите имена, на които попаднах, беше Силвия Дей и нейната трилогия Кросфайър. И бам, броени седмици след това, първа книга от трилогията й вече търпи предпечат. Трябва да пусна тото. Може би. Не, по-добре не. Ами ако взема да спечеля джакпота? Кхъм, затварям скобата.
На сайта на СофтПрес има съвсем малко инфо за сюжета на Открита пред теб, затова пък научаваме, че трилогията Кросфайър е попкултурната сензация на година, че ни очакват  еротични и чувствени преживявания с Гидиън и Ева, и че героят /а може би и героинята/ имат мрачно, пълно с тайни и болка минало. А, да, отново романът е в първо лице, единствено число и о, изненада! разказва момичето.
И ако това не ви е достатъчно, корицата е семпла и много напомня като стил кориците на Е Л Джеймс.
Не съм чела романите на Силвия Дей и не мога да твърдя нищо за качествата й на писател. Ще се постарая да поправя тази грешка ако не за друго, поне за да разбера дали хартията, използвана за отпечатването на тази трилогия става и за друго, освен да постеля с нея клетката на папагалчето /на съседите, аз нямам/. Простете за оптимизма, но в случая с еротичната литература плявата е повече от зърното.
И така, началото е дадено, с жив интерес очаквам включване и от другите състезатели, ъ...хм, исках да кажа издатели.

Baby steps, baby steps...

Вчера по скайп говорих с една приятелка как "ще чакам със затаен дъх /но може би ще трябва да издишам/" за първата книга с гей любовна история на нашия мил роден книжен пазар. /Не броях една научно-фантастична дилогия, но това е друга тема/  Е, драги мои...
Днес се отбих в книжарница Хеликон и на рафта с чуждестранна литература мернах един роман, който ме накара да набия спирачки, защото немислимото се беше случило! Да!
Имаме новина!, както казва един тв водещ. А въпросната книга е:

Можете да сте сигурни, че първата ми работа беше да проверя дали я има и на сайта на Хеликон.
Най-общо представлява преразказ за Троянската война и връзката на Ахил и Патрокъл. Не съм я чела, а по отзиви дочути и четени, не е лоша, но не е и най-доброто, на което може да се надяваме ние, любителите на LGBT литературата. Но фактът, фактът с главно Ф! Има я. Тук е. Вероятно промъкнала се през цензурата на българската културна идиосинкразия поради леко мъглявото си резюме, сгушена сред други книги на английски, които едва ли някой ще купи,
The Song of Achilles търпеливо чака. Явно мен е чакала. Да я забележа. Да видя, че има надежда. Там, в края на тунела, може и да идва влак, но може и да свети газен фенер.

Ах, този Бард!

Последната книга от Сивата нюансирана поредица излиза на 24 септември.
Ех, Бард!

Бард yet again...

На 10 септември Бард ще зарадва почитателките на Нора Робъртс с нова книга  "Свидетелката".
Мен тя вече не ме радва, но...

Щом е сиво, нека да е по-тъмно...

Бард бележат рекорд в скоростта си на издаване, поне що се отнася за противоречивата (не и според мен) и скандална (да се чете скандално зле редактирана) трилогия на Е Л Джеймс.
Явно са искали да яхнат вълната на популярността докато я има, защото само броени седмици след Петдесет нюанса сиво, по книжарниците ще се появи и втората част - Петдесет нюанса по-тъмно. На сайта на издателството е посочено, че можете да я очаквате на 27 август.
След преживяването ми с книга първа /виж предишната публикация/, тази не смятам да си я причиня.
За доброто на (по)читателките на трилогията се надявам Е Л Джеймс да се е понаучила да пише, а Бард да са понаучили природата на аудиторията.

Fifty Shades of Grey - E L James

Истеричното припадане по някой нашумял бестселър винаги е представлявало интерес за мен – и от читателска, и от психологическа гледна точка. Какво толкова има в един роман, което да действа на толкова хора по един и същи начин? Кое го прави толкова… не, думата популярен не е точна, по-скоро успяващ да погъделичка въображението?

През Хари Потър, Здрач, Игрите на глада, аз все не мога да се отърся от читателската си гледна точка и да погледна като автор. Като редактор. Нямам нужното образование и да го кажем направо, нужния опит, да прозра през литературните тропи и да анализирам собствените си реакции. Но ето че на хоризонта се появява поредния хит. Противоречив, коментиран, вече с филм на път.

Говоря, разбира се, за Петдесет нюанса сиво.

Следя трагикомедията в секцията Коментари на сайта на Бард откакто книгата се появи в “Очаквайте”. Към днешна дата публикуваните мнения са над 170 и издателството може само да е доволно колко шум се вдигна. Имаше оплаквания относно превода, относно качествата на книгата, имаше хвалби, имаше от всичко по малко за една добра сензация.

Някои от познатите ми проявиха любопитство за книгата, така че вашата блогърка не можеше да не си навре носа, за да има правото да изкаже и своето мнение. Тъй че, след като изнудих изкрънках да я получа, Петдесет нюанса сиво вече е прочетена. Или може би трябва да кажа Fifty Shades of Grey, защото сметнах за справедливо да се запозная с оригинала.

Ако досега сте живели заровени под камък и за първи път чувате за романа, ето с две думи историята: Двадесет и една годишната Анастейжа/Анастасия? Стийл е пратена да интервюира младия мултимилиардер Крисчън Грей за статия в университетски вестник. Той, естествено, е неземно красив, властен и заплашителен. Невинната и неопитна Ана веднага е привлечена от него, а както изглежда и г-н Грей съвсем не е безразличен към нея. Шокиращото за нашата героиня е, че сексуалните му предпочитания не са съвсем конвенционални. Въпреки това Ана е толкова привлечена от него, че не може да устои на изкушението.

Какво бих казала на авторката E L James? “Once more with feeling”, ето какво. Три четвърти от книгата е твърде аматьорска, а после става просто посредствена. Ако й бях редактор, щях да я накарам да я пренапише, а после още веднъж, и още веднъж. Книгата е започната като фенфик и й личи. Но да караме по ред.

Личните ми предпочитания не включват неопитни /да, неопитни във всякакъв смисъл/ героини, още повече, когато се държат като деветокласнички от някое аниме. Но Анастасия/Анастейжа? е откровено дразнеща. По-лошо, E L James звучи твърде много сякаш тя е въпросната деветокласничка, а книгата е тайният й дневник.

Трябва да ви кажа, че веднага си личи дали един автор е умел или не. Имах период, в който попадах само на посредствени, недобре написани книги. И когато ми попадна добре написана, това си пролича от първото изречение. Казах си, Най-накрая. Но аз се отклонявам. До къде бях…

Твърдо не вярвам, че в този век и в тази година, още повече в САЩ, една 21-годишна няма да притежава лаптоп или поне разбрицан стационарен компютър. Че няма имейл адрес, Бога ми. Че не е чувала израза vanilla sex. Героинята /и авторката, да не забравяме за нея/ постоянно казва очевидното, което веднъж може да се отдаде на редакторска небрежност, втория път те кара да смръщиш вежди, третия и четвъртия да изпсуваш.

Повторенията на изрази са твърде много /Holly crap, Holly hell, Holly cow, Holly fuck – Ана очевидно не знае други ругатни/. Изчервяванията и хапенето на долната устна са хронични и дразнещи. Както и откровената неправдоподобност. Всички знаем, че това все пак е художествена измислица, но когато една девственица изпълни перфектно фелацио, ще си купя Макаров, за да я проследя и убия.

И докато сме на темата с убиването, драга E L James, мразя подсъзнанието и особено вътрешната богиня /не знам как е преведено в българския вариант/ на тая ~предъвква следващата дума~ героиня. Има си термин за такива същества – “too stupid to live” /TSTL/.

Но стига за нея. Да минем на него. Крисчън Грей има потенциал. Не е достатъчно развит като образ, уви. Разбираме че е богат, красив като гръцки бог /по думите на Ана/, пилотира собствения си хеликоптер, свири на пиано като виртуоз, управлява огромна компания и миналото му е обвито в тайни и болка. И може би това е причината  дори първата книга от трилогията да е слаба, читателките да продължат и с останалите две. Нищо не е по-хубаво от един измъчен, тъмен герой с тайни и скрита болка. Клише ли е? Да. Действа ли? Естествено. За съжаление е осакатен от аматьорското изпълнение.

И ето че стигаме до частта, без която тази книга щеше да е обикновен треторазреден любовен роман. BDSM. Между другото, любопитно ми е как е преведено в българското издание. Наред с думите vanilla sex, butt plug, dildo, gag и другите секс играчки, които могат да се появят в следващите книги. Погледнах откъса в сайта на Бард и видях, че dominant е преведено доминант. Не знам установените правила за превод, но я ми посочете женския вариант? Доминантка? Моля ви се. Сещам се за един от любимите ми епизоди на сериала Касъл и серията The Mistress Always Spanks Twice. Та там беше използвана думата “доминаторка”, съответно за жена. И може би щеше е добре вместо доминант, да бяха използвали доминатор.

Отклоних се. BDSM. Някои читателки може да ги притеснява този елемент, да не им харесва, да го намират за нещо перверзно. Аз не съм против играчките, ролевите игри, връзването и т.н. стига да остава в границите на спалнята. Това, което не мога да приема, е пълния контрол – да отстъпиш свободата на решаваш какво да ядеш, кога, колко да спиш, какво да обличаш. Твърде много ми напомня на тормоз и домашно насилие. Но това си е мое виждане.

Това стана ужасно дълъг пост, значи е време да приключвам. Какво да кажа за финал? Има по-добра еротика. Има по-добра BDSM еротика. Има по-добри любовни романи. Но също като при десертите, всичко е въпрос на вкус. Всеки си има guilty pleasure.

Magic Mansion - Jordan Castillo Price

Ново ревю толкова скоро? Трябва да обърна нещо. Опа, не пълната чаша...
Мина повече от месец откакто прочетох тази книга заедно с няколко други, но чак сега сколасвам. Ще има и още и още, и още закъснели ревюта. Може би. Освен ако не ме домързи престъпно много.
Както и да е, за днешната книга може да се говори много, но не се чувствам особено разговорлива. Ето официалното резюме:
Професор Джон Топаз е уморен да отклонява съветите на агента си, че е най-добре да се пенсионира във Вегас, където на магьосниците /сиреч илзионистите/  им е по-лесно да си намерят работа.
Кариерата на Рикардо Харт е потънала толкова много, че му се налага да изпълнява номера на ергенски партита /или женският им еквивалент, не се сещам за наименованието/.
Но кастинг за новото риалити шоу Имението на магията може да промени всичко...
Jordan Castillo Price е известна като авторка на М/М романи - романи с герои хомосексуални мъже за непросветените - така че можете да очаквате романтична линия и в тази книга. Другото, с което е известна е, че винаги включва паранормален или фантастичен елемент.
Но нека това не ви притеснява. Защото центърът на историята е риалити телевизията. И тъй като от тази авторка не очаквам нищо повече от креативност и интересни идеи, тук тя блесва.
Гледала съм няколко сезона на американския Сървайвър, гледала съм и все още гледам американския MasterChef / Гордън Рамзи rocks!/ и може да се каже, че съм наясно как се манипулира публика.  Magic Mansion обаче ми даде един съвсем нов поглед - погледът на сценаристите и режисьорите. Удивително. Целенасочена редакция на снимков материал, целенасочен избор на музика, целенасочена изкуствено създадена интрига. Риалитито е толкова реално, колкото фокусите на илюзионистите.
Вече гледам по различен начин риалити програмите.Хващам нарочната драматична музика, хващам малките грешки в монтажа.
Сега за героите. Имаме дванадесет /?/ участника, всеки достатъчно колоритен, така че да не ги объркате. Имаме изтормозените режисьори с тяхната цинична представа за живота. Имаме най-сетне и централната ни двойка. Рядко в съвременен роман виждаме възрастова разлика по-голяма от осем години, аз поне не се сещам. Джон е на петдесет и кусур, а Рикардо - около тридесет. И това не е проблем за никого от тях! Няма драма! Йей!
Принудена съм да призная леката недостатъчност на любовната история помежду им, но пък не мисля, че тя е фокусът на книгата. Фокусът е идентичността. Да успееш да бъдеш себе си въпреки удобството или обстоятелствата, или режисьорите, за които сексуалната ти ориентация не е удобна.
Фантастичният елемент е достатъчно слабо загатнат, че да не дразни хората, които не го харесват по принцип, но и достатъчно интересен, за да заинтригува онези, които копнеят за паранормално.
Второто, с което Magic Mansion е удивителна, е формата. Първоначално е била пусната като сериен роман, точно като от времето на Александър Дюма. И също като в риалити, читателите са гласували кой да отпадне и кой да остане в играта. Още веднъж: Йей! Само заради това ми се ще да стисна ръката на Jordan Castillo Price.
Препоръчвам на всички.

Императрицата на сладоледа - Антъни Капела

Рядко публикувам мнението си за книга, ако нямам намерение да я препоръчам. Като казвам рядко, имам предвид почти никога. Тази книга няма да направи изключение, защото не е точно слаба. Не е точно разочароваща. Просто не е това, което очаквах.
За добро и за лошо.
1670 г., Версай. Случайността ще преплете съдбите на майстора на сладолед Карло Демирко и придворната дама Луиз дьо Керуал. Забъркани в свят на дипломция, интриги и борба за власт, те ще преследват собствените си интереси, честта на Франция и желанието да успеят. Луиз ще стане метреса на краля на Англия, Чарлз II, негов съветник, негов министър. Карло ще открие, че преследването на една любов няма да го доближи до нея, колкото и да са съвършени сладоледите му.
За жалост, Антъни Капела се е отдалечил от литературната  ниша на food style novel /терминът си го измислих/ и се впуска в историческата нишка. Това е усещане, което се стовари като чук още в началото на романа и доведе до разочарование. После се нагодих, знаех какво да очаквам. Знаех какво няма да намеря. И като исторически роман Императрицата на сладоледа е успешна книга. Не брилиантна. Не лоша. Успешна.
Но аз тъгувах. В Ако искаш да си легнеш с мен... сготви ми! храната беше самостоятелен герой /ако и всички останали да бяха плоски като чинии/, а в Изкушение с дъх на лимони храната беше чувствено изживяване, то тук е сведена до... ами обикновено описание на процеса на производство. Вярно, началото на всяка глава започва с кратка рецепта за сорбе - симпатично, но крайно недостатъчно, като се има предвид какво сме виждали в предишните книги на Антъни Капела.
Второто разочарование дойде, когато стана ясно, че героите няма да имат любовна връзка. Или по-точно, взаимна романтична връзка. Както ме въведе към това логично заблуждение? Може би съвсем неуместния слоган на корицата: Тялото й принадлежеше на краля. Но кой щеше да разтопи сърцето й? Сърцето на Луиз си остана неразтопено, това мога да ви уверя. Карло, от друга страна, прекарва години в опити да го спечели, докато накрая не признава истината. Признавам я и аз - тази книга трябва да се чете като исторически роман и това трябва да е записано с големи букви.
Преводът беше общо взето добър, някъде се мяркаха думи, неподходящи за епохата, но като че ли такива недоглеждания са неизбежни. А сред всичкото това разочарование, имаше няколко абзаца, които наистина показват, че у Антъни има потенциал за нещо по-добро. Много по-добро.
И ако една книга мери успеха си по това дали е накарала читателя да се пренесе в действието и да почувства атмосферата на епохата, то Императрицата на сладоледа е успешна. Просто ми се искаше да усетя и топящия се сладолед от бели ягоди върху езика си.

Captive Prince - S.U. Pacat

Нека ви кажа едно.
Шансът да започна да чета книга, която все още е в процес на писане и финалът й не се вижда в обозримото бъдеще доскоро беше равен на по-малко от нула.
Никога не казвай никога, защото човекът е животно непостоянно и изменчиви са навиците му.
Историята вкратце, ама наистина вкратце: Принц Дамианос е законният наследник на престола в бащиното си кралство, но неговият полубрат  заграбва властта след смъртта на баща им и Дамианос е заловен и продаден като сексуален роб под името Деймън във вражеска страна.
Това резюме стои в началото на всяка нова глава. Този шаблонен сюжет, да, шаблонен си е, не ми вдъхна доверие и в началото бях повече от скептична. Бяха ми нужни две глави, за да се уверя, че този автор/ка знае какво прави и мога да се насладя на историята без да ме нападне от засада някой недомислен литературен похват.
Историята е разказана от гледна точка на Деймън в първо лице. Това дава възможност да се запознаем заедно с него с чудатостите на непознатата страна и оправдава възможните инфодъмпове - не че съм забелязала, ако е имало такива. Светът може да мине за фентъзи, но поради липса на дори едно фантастично елементче, този етикет не ми е съвсем подходящ. За мен представлява по-скоро алтернативна история на Византия /може би/, в която почти всички герои са хомосексуални. Осъзнавам, че за някои от вас това би било проблем. Но за разлика от гей любовните романи, които досега съм ревюирала, тази книга не попада в критериите за жанра. Всъщност не попада в критериите за нито един жанр.
Обикновено влючвам по една дума и за героите. Деймън е до известна степен идеализиран и когато магията на действието отмине може и да осъзнаете, че е малко твърде създаден по шаблон. Истинското бижу в историята са отрицателните герои. Или по-точно казано, сивите герои. Колкото по-объркани, сложни, чепати и интригантстващи са Лорент, Никаисе /дали така се произнася?/ и Аимерик, толкова повече ги харесвам. Разбира се, имаме и един истински тъмен герой, защото всяка история трябва да си има злодей.
S.U. Pacat е псевдоним на автор/ка със незнаен произход, но очевиден талант. Феновете, които е насъбрала не са единствената индикация. Фактът, че скоро некомерсиалният й онлайн роман ще се превърне в завършен литературен продукт с баркод и цена, може само да покаже как някои издателства не си губят времето.
Captive Prince е  писан в реално време. Започнах да го следя съвсем наскоро и съм от щастливците, защото две трети от него е готов. /Приемам го като книга от три части, остава в бъдеще да запазя в паметта си многобройните събития от първите две и да се насладя на третата./
Както вече изтъкнах, за първи път ми е да чета некомерсиална проза. Много добре знам поговорката за зъбите на харизания кон и подходих със занижени очаквания към книгата. Мислех, че ще е аматьорска, героите ще са плоски, действието мудно и разпокъсано, интригата - шаблонна. Толкова се радвам, че не се оказах права.
Препоръчвам на всеки, който си пада по интриги, исторически сетинг, хомоеротика, неочаквани обрати, опасности, тайни и борба за власт.

Международен ден на книгата и авторското право

Честит ви ден на книгата!
Днес в прекрасното ранно утро под тепетата се усмихнах на безоблачното небе и си пожелах едно по-добро бъдеще.
Купете си книга и прекарайте поне един час в четене.

Almost Like Being in Love - Steve Kluger

Често се питам има или няма случайности във вселената. Случайност беше да се обзаведа с една сюрия книги, които много време само гледах умно. Случайност беше да избера и да отворя една, която ме хвана за гърлото и заживя в симбиоза с мен.
В навечерието на Великден, мога да цитирам герой, който не помня, от филм /или книга, но май филм беше/, който съм забравила: "Случайността позволява на Бог да остане анонимен."
Не исках да прозвуча толкова помпозно, както може би прозвучах. Така че да се гмурнем в резюмето и общите ми впечатления от книгата. Не че вече не знаете какво мисля за нея :Р
Накратко, по време на последната си година в гимназията, спортистът Крейг и отличникът Травис се влюбват. Дълбоко, драматично, с хвъркащи амурчета със стрели, цвърчащи птички и подходящи песни за саундтрак. Въобще, това е първата любов такава каквато всеки си пожелава, и би трябвало ако има справедливост, да изживее. Но както споменах, това е последната им година в гимназията, така че след като прекарват едно незабравимо лято, пътищата им се разделят щом отиват да учат в различни университети /и щатове, Америка е голяма, не забравяйте/. Двадесет години по-късно, след поредица от комични за читателя и драматични за героя любовни разочарования, Травис решава да зареже успешната си кариера и да тръгне из страната, за да открие единствената си истинска любов - т.е. Крейг.
Суховато се получи като описание, нали? Някак си банално? Не ви се струва интересно? Засрамете се. Нима някога съм ви разочаровала? И преди да ми насвиете сармите, ще дам пространното си мнение за Almost Like Being in Love.
Не сте чели подобна книга.
Да започнем с факта, че форматът и с това нямам предвид книжното тяло, е в основата си епистоларен. И като се изключи Страданията на младия Вертер, която не съм чела, допирът ми с подобна стилистика се равняваше на нула. Така че бъдете подготвени. На мен ми отне по-малко от пет страници да свикна. А удоволствието, пък макар и още в самото начало, се оказа пристрастяващо.
Steve Kluger е изключително оригинален автор. Повествованието е изградено на базата на серия от писма, бележки, постове от блог, имейли, тук-там вътрешни размишления, статии от вестници и какво ли още не. Представете си кутия с хронологично подредени писма и изрезки, която намирате на тавана. Започвате да четете и да съшивате история и колкото повече четете, толкова повече се увличате. Е, това е Almost Like Being in Love. И наистина се чувствате почти като влюбени.
Не съм се смяла толкова с книга, а повярвайте ми, много съм се смяла. Травис и Крейг са чешити, радост за читателя, несъвършени, прекрасни, упорити, смели, сърцераздирателни, вдъхновяващи. И не само те, приятелите им,... но нека не започвам да говоря за приятелите им, не искам да оспойлям удоволствието.
Авторът, а съответно и героите му, са бейзболни фенове и фенове на мюзикъли, за разлика от мен, но фактът, че не знам и бъкел за двете неща не ми попречи да се насладя на макс, да се хиля като идиот, да стена от неочакваните спънки пред героите, да квича като прасе от нетърпение, да въздишам и накратко да правя всички логично нелогични неща, така характерни за взаимоотношенията ми с една хубава книга.
Единствената треска, която бих изгладила е свързана с развръзката. Искаше ми се, и съм сигурна, че всяка жена читател ще се съгласи, да беше по-пространна. След всички изпитания и мъки, буквално мъки, защото си се лишил от сън и здрав разум, докато си чел като побъркан, искаш няколко страници пухкава розова захаросаност. Но това е незначителен дефект, който само подчертава всички достойнства на книгата.
Нали знаете как ви се е искало да скочите между страниците на някой роман и да заживеете заедно с героите? Е, ако трябваше да избирам в момента, ако духът от лампата ме попита какво е желанието ми, то би било да се вмъкна в тази книга.
По дяволите, искам пак да я прочета. И вие трябва да го направите. И издателите трябва да го направят. И всички да стигнем края на дъгата...

Едит 19.05.2012г.: Никога не е късно да научиш нещо ново. Аз винаги съм била ненаситно любопитна към всичко така или иначе... Днес ми попадна статия в Уикипедия за Craig Rodwell - американски активист за правата на гейовете, организирал възпоменателен марш по Шесто авеню в Ню Йорк, привлякъл 5000 участника и вниманието на цялата нация. Е, направо сърцето ми подскочи, това е Крейг от книгата! Уважението ми към Steve Kluger нарастна! Нивото ми на ендорфини се покачи и сега ще се усмихвам глупаво цял ден.

През есента... нова Елоиза Джеймс

Серията от приказни интерпретации продължава с The Ugly Duchess.
Все още не съм прочела The Duke is mine /трета от поредицата/, но до септември имам време - за тогава е запланувано издаването на The Ugly Duchess.
Какво можете да се досетите става дума за Грозното патенце на Андерсен. Темата едва ли е нова, но доколкото познавам Елоиза, все ще намери начин да излезе от шаблона.
А сега резюмето вкратце, направо от официалната страница на авторката:

Как може да си представи, че той я обича... когато цял Лондон я нарича Грозната херцогиня?
Теодора Саксби е последната жена, за която обществото очаква да се ожени великолепният Джеймс Рюбърн, наследникът на херцогство Ашбрук. Но след романтично предложение, направено пред самия принц на Англия, дори практичната Тео се убеждава в страстта на Джеймс.
Въпреки това, вестниците дават на брака им шест месеца.
Тео е убедена, че ще за заедно до гроб... докато не разбира, че Джеймс е желал не сърцето, а зестрата й.
Обществото, шокирано от брака им, сега е скандализирано от раздялата им.
А Джеймс трябва да се бори както никога досега, за да убеди, че обича Тео, превърнала се от грозно патенце в красив лебед.

Надявам се Елоиза да не си е писала резюмето, защото толкова сладникаво нещо не ми е по вкуса. Дано да има пиперец в съдържанието.

Все още съм жива...

и се събуждам от летаргията. Пролетната умора /и депресия/ не прощава, но слава Богу имам интересна, забавна и мега яка книга за четене. Ще споделя впечатления веднага щом я довърша. Честен кръст!

My One and Only - Kristan Higgins

Посвещавам това ревю на Тина, която има нужда от разнообразие.

"Have you ever been in love? Horrible, isn't it? It makes you so vulnerable. It opens your chest and it opens up your heart and it means that someone can get inside you and mess you up. You build up all these defenses, you build up a whole suit of armor, so that nothing can hurt you, then one stupid person, no different from any other stupid person, wanders into your stupid life … you give them a piece of you. They didn't ask for it. They did something dumb one day, like kiss you or smile at you, and then your life isn't your own anymore. Love takes hostages. It gets inside you. It eats you out and leaves you crying in the darkness, so simple a phrase like "maybe we should be just friends" or "how very perceptive" turns into a glass splinter working its way into your heart. It hurts. Not just in the imagination. Not just in the mind. It's a soul-hurt, a real gets-inside-you-and-rips-you-apart pain. Nothing should be able to do that. Especially not love. I hate love."

/Нийл Геймън, Sandman #65: "The Kindly Ones: 9"/

Сигурно се питате какво общо има този цитат с днешната книга. Е, той е лайтмотив за нашата героиня, така че го имайте предвид.
Започнах да чета My One and Only импулсивно, след като се разочаровах от няколко книги и реших да затворя очи, да посегна към грамаданската купчина с книги и да изтегля напосоки. Радвам се, че изтеглих това късметче.
Омръзнало ви е от клишета? От нежни героини, от кършене на ръце, дори от уверените героини, които винаги са малко прекалено възпитани? Този роман е различен. Да ви кажа ли как започва? А, а?

“Stop smiling. Every time you smile, an angel dies.”

Това по повод усмивката на нашата героиня. Показателно е какво чака нищо неподозиращия читател.
Добре дошли в света на Харпър Джеймс - бракоразводен адвокат със странно семейство и тиктакащ биологичен часовник. На тридесет и четири години, тя има всичко. Успешна кариера, хубава къща, секси гадже-пожарникар. Това, което няма, е халка на пръста. А и е време. Споменахме вече биологичния часовник. Секси гаджето-пожарникар хал-хабер си няма да й направи предложение за брак, така че Харпър поема нещата в свои ръце. Наистина, не му се налага да купува дори годежен пръстен - тя сама го е направила. И защо да чака да й предложи - тя го прави. Но като че ли той не показва необходимия ентусиазъм.
Едно неочаквано телефонно обаждане обаче измества вниманието й - сестра й Уила съобщава, че ще се омъжва... за трети път... за мъж, когото познава от няколко седмици... който между другото е брат на бившия съпруг на Харпър - абсолютно неустоимия Ник. Сега не само че трябва да разубеди сестра си от поредната необмислена постъпка, но и да подтисне чувствата си към единствения мъж, когото някога си е позволявала да обича. Нещата се усложняват от съвместното им пътуване с кола през Щатите и двамата не могат да избягат от привличането по между си - или от любовта, горчивината и all in between. По време на това пътуване нещата излизат извън контрол и Харпър е на път отново да допусне Ник в сърцето си - същата грешка, която в миналото го е разбило.
Така, стига с резюмета. Сега моето мнение. Книгата е разказана от първо лице. Някои хора може да ги издразни, но бидейки на първо и последно място история за Харпър, мисля че напълно пасва. Тя е самоуверена, успяла, целеустремена, забавна, циничка /според собствените й думи е просто реалистка/, грижовна и изненадващо уязвима под цялата тази броня. Би се превърнала в една от най-добрите ми приятелки, ако беше истинска. Смях се с нея, беше ми тъжно заради нея, подкрепях я и винаги бях на нейна страна - и то не само заради женска солидарност.
Ник. Какво да кажем за него. Бидейки представен само през очите и думите на Харпър, няма как да получим по-вътрешен поглед за мотивацията му. Не ме разбирайте погрешно, това не го прави ни най-малко слаб като герой или зле охарактеризиран. Също толкова професионално успял като Харпър, той е и двойно провалил се в личен план. Един от онези хора, които просто не разбират защо плановете им отиват на кино, при положение че са предначертали всичко предварително. А Ник е и архитект - умее да ги чертае тия неща. Чаровен, забавен, остроумен, грижовен, трогателен, все още влюбен в нашата мадама, вбесяващ. Абе мъж. Не можеш с тях, не можеш да ги убиеш и да се преструваш, че са на гости при майка си. От време на време заслужаваше да бъде млатнат по главата с тигана на Рапунцел, но въпреки това ще го обикнете.
Kristan Higgins е много особена авторка. Спрягана е ту като последователка на любовния жанр, ту като писателка на чиклит. Каквото и да пише, аз го чета и ми харесва. И на вас ще хареса.
А как завършва историята на Харпър и Ник? Ще завърша както започнах - с цитат, който казва всичко:

Sometimes you wake up. Sometimes the fall kills you. And sometimes, when you fall, you fly.

/Нийл Геймън, Sandman Fables & Reflections, Fear of Falling/

Snowball In Hell - Josh Lanyon

Ужасно съгреших. Отново не успях да се вместя в сроковете си за публикуване, но пък май че бях много амбициозна и не взех предвид скоростта си на четене, потенциалната си заетост с превод про боно и прословутия ми мързел.
Надявам се все още някой да ме чете, та това извинение да види бял свят. Също се надявам, че щом първото ми ревю за книга на Josh Lanyon не ви е уплашила, значи мога спокойно да продължа. Но дори и да греша, е, жалко за вас както се казва в един приключил вече турски сериал, който подчертавам, не следях.
Трябва да знаете, че не си падам особено по новелите - те по начало са трудни за писане и рядко си заслужават времето. Щастлива съм да заявя, че това е един от онези случаи, в които бях опровергана. Джош, благодаря ти, че си написал Snowball in Hell!
Не знам дали ви е прищракало, че това ще е гей любовна история, но дори да мислите че не си падате по това, Snowball in Hell е много повече старомодна кримка в най-добрия стил на Реймънд Чандлър, отколкото розов роман. Всъщност в него няма нищо розово. Или е розово, толкова зацапано с прах и сажди, че не може да се различи от сивото.
Лос Анджелес, 1943 г. Репортерът Нейтън Дойл си има причини да иска Фил Арлен мъртъв и когато тялото на въпросния е открито, знае че ще e един от главните заподозрени. Също така е наясно с факта, че животът му няма нужда от полицейско душене из него, така че се залавя сам да реши случая с убийството.
Лейтенант Матю Спейн е нагърбен с разследването на случая и следите го довеждат до заключението, че Нейтън знае повече, отколкото признава. Но това не е единствената причина, поради която не може да спре да мисли за него.
Скоро и двамата напредват с разследването и става все по-трудно да подтиснат привличането помежду си. Тайната на Нейтън може и да не го свързва с убийството, но пък убиецът вече се е прицелил и в него...
Така, както споменах това е на първо място кримка.
Много добра.
Кримка.
Не успях да предвидя убиеца, винаги положителна черта.
Второ, може би обърнахте или не обърнахте внимание на годината, през която се развива действието. Втората Световна война. И двамата герои са били на фронта, върнати у дома заради нараняване и сега борейки се да продължат напред. Както може да се очаква, съвсем не им е лесно.
Често съм негодувала срещу историческите любовни романи заради прекаленото им смекчено, да не кажа опростено и невярно представяне на миналото. Е, тук няма нищо смекчено. Нищо не е захаросано, вързано с панделка и поднесено на червена парфюмирана възглавничка. Нищо не е спестено, избегнато или опоетизирано.
На хомосексуалността се е гледало като на психическа болест. /Някои индивиди все още имат подобни възгледи, техен проблем, както и обезпаразитяването на неандерталските им козини./
Лекувана с електрошок.
И ледени вани.
Била е незаконна. И стига с новите редове, че се олях.

Нейтън е преследван от себеомраза и мисълта за самоубийство винаги е близо до повърхността. Държи шише с хапчета в банята си и револвер в нощното си шкафче. Не може да се отърси нито от нуждата си от интимна близост, нито от угризенията и агонизиращата вина. Гледната му точка в това отношение е клаустрофобична, болезнено параноична и напълно сърцераздирателна. Това ме накара да изпитам желание да хвана една сопа и болезнено да запозная тесногръдото малоумно общество с мнението си /перефразрам една форумна позната, задочно й благодаря за остроумието/.

В същото време Мат има един брак зад гърба си, но вече е вдовец и всички чувства, които си мисли, че е надраснал, се връщат с пълна сила. Животът му е почти аскетичен, отдаден на кариерата. Старае се да бъде добро ченге, вложил е всички сили в това разследване и се стреми личните чувства към един точно определен репортер да не му влияят. Той е по-разумният, по-спокойният от двамата, но в никакъв случай не е по-малко симпатичен.

"Then why? Why are you taking such a chance? You're not stupid. Why are you risking...everything?"
Nathan's face changed. Came back to life. "Because I'm not like you! I can't live my life like a goddamn priest. I need...something even if I can't have someone"

Няма да ви издам кой е убиецът. Напълно в стила на Чандлър е. Много отдавна не съм чела негови романи, може би си струва да ги прочета в оригинал. Според запознати източници Джош много добре е уловил стила на филмите ноар и старите детективски истории с детективи, нахлупили широкополи шапки.

Но ще ви споделя думите на Мат или по-точно тези на Джош, доколкото думите на героя са думи и на самия автор:

Love ... doesn't happen every day. It doesn't happen at all for some people.

Финалът е далеч от абсолютния щастлив край, но определено дава заявка за това. Имайки предвид, че авторът предвижда поне още една книга със същите герои, има на какво да се надяваме и очакваме в бъдеще.

Winning the Wallflower - Eloisa James

Елоиза Джеймс стана редовен автор в блога ми и не без причина. Романите й винаги ми носят удоволствие и радост, а щипката неудобен истински живот е точно колкото сол е нужно в един кекс, за да подчертае сладостта му.
Точно тази книга мина малко незабелязано покрай мен, но за моя радост я докопах. Започвам с уточнението, че Winng the Wallflower е новела и поради дължината си няма как да е на нивото на пълнокръвните романи на Елоиза Джеймс. Не се чувства комфортно в тесни рамки и й личи. Не ме разбирайте погрешно, не че е слаба или лоша книга. Обаче като знае възможностите й, човек става алчен. И за да продължа със сладкарските алюзии, ако романите й са богати шоколадови торти, то Winning the Wallflower е като захаросано плодче. Сладко, хубавко, но неможещо да те засити.
За какво иде реч: Лейди Луси Тауъртън е стара мома, както се разбира от заглавието /макар точно тази дума е твърде непреводима на български/. Тя е прекалено висока, прекалено обикновена и прекалено обезсърчена от това. Семейството й и най-вече ужасната й майка, отчаяни че никога няма да я омъжат, приемат като спасително въже предложението за брак на Сайръс Рейвънсторп, богат търговец, за съжаление без титла пред името си. Но нещата отиват към подобряване /или пък не?/, когато далечна леля оставя цяло състояние на Луси и изведнъж я превръща в наследница, която всички мъже преследват. Луси обаче отчаяно иска само едно - годеникът й да й обърне внимание...
Сайръс Рейвънсторп е алергичен към скандалите. След като майка му е захвърлила доброто си име и е избягала в Гретна Грийн, за да се омъжи за баща му, обикновен, пък макар и вече прочут пледиращ адвокат, той не иска нищо друго, освен обществото да го приеме за нещо повече от забогатял плебей. За тази цел му трябва съпруга - с титла, без скандали около името й и здравомислеща като него самия. Лейди Луси Тауъртън е логичният избор. Но изправен пред вероятността да я загуби, Сайръс захвърля всякакво здравомислие и открива точно колко иска да я задържи.
Това е от онези истории, които са сладки и подходящи за четене, докато си пийвате кафе или друга любима напитка увити на топло вкъщи, докато навън се вихри ледена суграшица. Луси е очарователна, мила, забавна и дръзка, щом си позволи да захвърли възпитанието. Всички трябва да си позволяваме да го правим, много е освобождаващо. Сайлъс е от онзи тип целеустремени мъже, които е чиста злорада радост да гледаш отстрани, докато любовта на живота им се стоварва върху главата. Имаше един момент в началото, той водеше вътрешен монолог относно причините си да избере Луси за бъдеща съпруга и колко се радва, че е също като него, прагматична и уравновесена, и аз си мислех "Ъхъ, глей ся кво те чака".
Книгата би била истинско бижу ако имаше повече обем. Просто виждам как би могла да се разгърне историята. Това е то прекаленото въображение, може да те депресира понякога. Но не можем да имаме всичко, приятели. Бонусът обаче, е че авторката ни дава да надникнем в замисъла на следващата си книга The Duke Is Mine и ни представя Оливия, тук най-добрата приятелка на Луси. Очаквам да подхвана и нея по някое време. Нямам търпение да разбера как ще се развият събитията с нея.
И като финал споделям, че намирам корицата за абсолютно сладурска и подходяща.
Ако имате на разположение свободно време, мятайте се.
Както може да забележите, вече се отказах да призовавам издателствата. Оптимизмът ми стигна само до тук. Но пък ще имате стимул да си усъвършенствате английския.

Честита Нова Година!!!